пътуванията си. — Вашият брат не желае да бъде намерен. Явно е взел всички мерки, за да изчезне. Но ако е тук, аз ще го намеря. Просто трябва да ме оставите да го направя.
Тя примигна насреща му с огромните си и искрящи очи. Господи!
Ръцете му се плъзнаха надолу и уловиха нежните й длани. Тя не се отдръпна. Хоксмур усети как пръстите й се свиха в шепата му.
— Това се казва добро момиче — прошепна той. Усещаше, че да му се довери, да повярва на когото и да било бе много трудно за нея.
Николас се обърна към вратата и тихо почука, питайки се защо, по дяволите, изведнъж му стана задушно. Проклето пътуване. Това бе причината. Не бе спал достатъчно. Не бе имал достатъчно време, за да остане сам и да си почине.
Вратата изскърца и се отвори. Николас кимна към Цезар, после посочи към Доминик.
— Тя е с мен.
Двамата пристъпиха вътре, Цезар затвори вратата зад тях и ги побутна в мрака.
— Джей е… — започна Цезар.
— Знам пътя — прекъсна го Николас, стисна ръката на Доминик в своята и я поведе надолу по коридора. Тя бе странно притихнала, тревожно смирена и покорна. Пристъпваше страхливо и нерешително.
Хоксмур стисна зъби. Що за мисли му минаваха? Особено в място като това. Сладкият мирис на опиума обикновено възбуждаше страстта и разгаряше желанията. Никога досега това място не му се бе струвало толкова мрачно и потискащо. И със сигурност никога не бе изпитвал желанието да закриля жена от покварата му.
Поколеба се в края на коридора, сви по друг и в дъното спря пред затворена врата. Не си направи труд да почука. Двамата с Джей се познаваха от години.
— Къде е Уилъби? — попита, когато вратата се отвори. Джей не стана от бюрото. Погледна го, после спря очи на Доминик, която бе стиснала ръката му с ледените си пръсти.
— Информацията ще ти струва пари, Николас — накрая изрече Джей.
— Нима? Той няма пари, за да купи лоялността ти.
— Именно. — Едната й изписана вежда се изви нагоре и лицето й придоби тъжен израз в пълно противоречие със закоравелите й черти. — Не можах да го отпратя. Той е тук вече почти цяла седмица. Ти много добре знаеш, че той… не е като теб и останалите.
— Не, не е. — Николас пъхна ръка в джоба си и измъкна тежка кесия с монети. Хвърли я върху бюрото на Джей и изгледа с презрение как алчните й ръце я сграбчиха. В крайна сметка съдържателката на този бордей разбираше само един език. — Къде е?
Стиснала лампа в едната си ръка, тя ги поведе из лабиринта от коридори. Минаха покрай спуснати завеси, иззад които се виеха кълбета дим, натежали от тежкия дъх на опиум, и се разнасяха приглушените стонове на задоволени любовници. Доминик вървеше плътно зад него. Николас се питаше дали осъзнава, че ръката му се притиска в гърдите й. Чувстваше дъха й, парещ кожата му, сякаш тя бе скрила лице в дланта му.
Поради каква причина бе решил, че тя е безстрашна и нищо не може да я смути?
Джей спря в края на коридора със затворени врати от двете страни. Бръкна в джоба на полата си и извади ключ. Поколеба се и погледна към Николас.
— Странно, но никога досега не съм допускала, че притежаваш човеколюбив — промърмори тя. — От двадесет години те познавам, но тази страна от характера ти е била тайна за мен. — Погледна към Доминик и в погледа й блесна странна искра. Николас започна да губи търпение.
— Отвори вратата — изръмжа той. Джей го изгледа остро.
— И проявяваш такова нетърпение. Кой би си помислил. — Изви устни и пъхна ключа в ключалката. Николас бутна вратата и застана пред Доминик. Нещо… миризмата…
Грабна лампата от ръцете на Джей и я вдигна. Малката стая се освети от мъждивата светлина. По пода се виждаха разхвърляни дрехи. Върху една табла имаше развалени остатъци от храна. Въздухът бе натежал от миризмата на изветрял алкохол, спарени дрехи и мръсни тела. В средата на леглото, сред смачкани чаршафи и завивки лежеше Дру Уилъби.
Николас пристъпи в стаята. Доминик мина покрай него и се спусна към брат си.
— Дру… — Отпусна се на колене, наведе се над него и сложи ръка на гърдите му. Николас чу облекчената й въздишка. — Той… спи. Той е… — Отдръпна се. — Повърнал е върху себе си. — Но не стана, не изписка, не припадна, не й прилоша. И не помоли Николас да го почисти. Вместо това отвори чантичката си, измъкна носната си кърпа и започна да бърше лицето на брат си.
Николас я наблюдаваше. Защо не бе изпаднала в ярост? Този мъж заслужаваше да лежи в собствената си мръсотия. И много повече заслужаваше гнева й, както и презрението й, задето бе пропилял парите на компанията, а без съмнение и личните си средства. Това бе повече от очевидно. Жените и картите обикновено погубваха мъже като младия Уилъби. Николас си припомни страстната му защита и благородството, което бе проявил към капризната и вятърничава Сабин. Сигурно си въобразяваше, че е рицарят закрилник на онази проститутка. Нещастник и наивник. Проклет романтичен глупак.
Хоксмур се приближи до леглото и отпусна ръка върху рамото на Доминик. Гласът му заседна в гърлото. Тя говореше напевно, с нежен и мелодичен глас. Глас, който звучеше странно в тази дяволска дупка. Неземен и ангелски глас.
— Достатъчно — дрезгаво рече той. Пренебрегна смаяния й поглед, наведе се и хвана брадичката на Уилъби. Едноседмичната набола брада одраска пръстите му. Залюля брадичката му напред-назад, но главата на младежа остана отпусната, а очите му затворени. От него се разнасяше отвратително зловоние.
— Нещо не е наред с него, нали? — задавено промълви Доминик и Николас усети как някаква ръка стегна гърдите му.
— Не е нещо, което изтрезняването няма да излекува. Да вървим. — Хоксмур метна отпуснатото тяло на Дру през рамо, изгледа предупредително Джей и излезе от стаята.
ГЛАВА 7
Когато Доминик най-после затвори вратата на спалнята зад гърба си, здрачът се бе спуснал зад прозорците, закрити с дантелени завеси. Подпря ръка на гладкото дърво и затвори за миг очи, опитвайки се да спре пулсиращата болка в слепоочията си. Чувстваше се изтощена и силите й бяха изцедени докрай.
— Изглеждате много по-зле от брат си. Ето, вземете. — Една топла чаша се озова в ръката й. — Пийнете.
Гласът на Хоксмур подейства като камшик върху оголените й нерви. Отърси се от мислите си и се опита да си придаде твърдото изражение на човек, който може да се справи с всичко и при всякакви обстоятелства. Ала в мига, в който погледите им се срещнаха, младата жена се почувства неочаквано слаба и уязвима.
Той й се усмихна, скръсти ръце пред гърдите си и нехайно се облегна на стената. Беше свалил сакото и вратовръзката си, навил ръкавите до лактите си и разкопчал няколко копчета на ризата си. Изглеждаше така, сякаш си бе у дома.
— Не го възприемайте като обида, госпожице Уилъби, но и най-издръжливите се нуждаят от чаша силно кафе, за да подкрепят силите си.
Искаше й да му отвърне с нещо язвително и остроумно, но ароматът на кафе бе прекалено примамлив, а и духът й бе твърде съкрушен. Вдигна чашата, вдъхна уханието и отпи глътка. После още една и още една. Устните й се разтвориха и от тях се изплъзна блажено възклицание, преди да успее да го спре.
— Има такъв аромат — избъбри тя. — Има нещо в аромата и топлината. Толкова е успокояващо. — Погледна колебливо към него, усещайки, че думите сами изскачат от устата й. — Благодаря ви, господин Хоксмур, днес направихте толкова много за мен.
Внезапно се почувства неудобно под втренчения му поглед, а може по-скоро от факта, че му бе задължена. Излезе и тръгна към всекидневната. Отвори вратата и се закова на прага. Докато се бе грижила за Дру, някой бе почистил мръсния апартамент на брат й. В камината гореше огън. Лампите бяха запалени. Хоксмур очевидно дори бе намерил кафе и го бе сварил.
Чу го как влиза в стаята след нея. Младата жена приближи до камината и се загледа в пламъците,
