питайки се защо се чувства толкова неловко. Искаше й се той да си тръгне. Остави с трепереща ръка чашата върху полицата над камината.
Хоксмур се приближи.
— Още не се е събудил — каза той и се подпря на полицата, но не погледна към огъня, а впи очи в нея.
— Не.
— Ще имате нужда от съвет как да се оправите в цялата тази бъркотия. Позволете ми да ви препоръчам своя адвокат, Икабод Бритълс. Той може…
Тя се извърна към него с вирната брадичка. Беше изула обувките си в спалнята на Дру. Без тях Хоксмур се извисяваше застрашително над нея.
— Много мило от ваша страна, господин Хоксмур, но в момента не се нуждая от ничий съвет.
— Брат ви е без пукната пара — безцеремонно заяви той, изказвайки на глас това, за което Доминик не искаше да мисли, а още по-малко да го обсъжда точно с него. — Пропилял е всичките си пари на карти и за жени. В мига, в който кредиторите му го открият, ще го тикнат в затвора за длъжници. Да не говорим какво междувременно ще го сполети от вбесените изоставени любовници, които навярно ще наемат неколцина главорези, за да си разчистят сметките с него. Цялата работа е безнадеждна. На сутринта пред вратата ви ще има опашка от възмутени кредитори.
— Ще заплатя на всеки един.
Лицето му се изопна.
— Ще вземат от вас много повече, отколкото той им дължи.
— Не, няма. Тази нощ ще прегледам счетоводните книги и ще оправя всичко.
— Вие не разбирате що за хора са това — изсъска Николас. — Те не са благородните джентълмени, които се забавляват с ветроходни състезания. Нито пък приличат на елегантните и любезни търговци от Ню Йорк, които познавате. Те са една мазна, непочтена сган, която не притежава никакъв морал, не се ръководи от никакви правила и със сигурност не цени хорския живот, нито пък уважава жените.
— Ха! И чувам това точно от вас! Смея да заявя, че днес наистина надминахте себе си, господин Хоксмур!
Той направи една крачка към нея.
— Чуйте ме, по дяволите! Сега не е време да се правите на героиня, нито да се впуснете в каквато и дяволска игра да сте замислили. Нямате никаква представа в какво се е замесил брат ви.
— Струва ми се, че това не е ваша грижа, господин Хоксмур. — Тя се опита да се извърне, но той я хвана за ръката. Пръстите му сякаш изгориха като с нажежено желязо кожата й. Доминик го изгледа свирепо.
— Мисля, че е най-добре да си вървите — процеди през зъби тя.
— Тъкмо в това се състои проблемът ви — промърмори той и я притегли към себе си. — Прекалено много мислите и е крайно време някой да вземе решителни мерки.
Доминик усети как и последните й съпротивителни сили се стопяват.
— Когато оставя мисленето и действията на друг, аз се чувствам разочарована.
— От вашия брат със сигурност.
— На първо място от него.
— Не можете сама да направите този свят съвършен.
— Мога поне да опитам!
— Ами ако ви убият, докато опитвате? — Черните му вежди се извиха нагоре. — Май не сте помислили за това, пали?
Тя отвори уста, но не можа да признае нито звук. Никога досега не й бе минавало през ума, че нейният живот или този на Дру могат да бъдат в опасност.
Хоксмур се взираше в устните й с поглед, който накара стаята да се завърти около нея.
— Вие не подозирате, че съществува и друг свят, съвсем различен от вашия, нали? Свикнала сте всичко да е чисто, бяло и слънчево, правилата да са съвсем ясно определени и усмивките никога да не помръкват. Да няма опасност, да не съществува нищо, с което да не можете да се справите. Всичко е просто, предсказуемо и вие се задушавате в уютния си пашкул.
Да, Доминик не можеше да диша. Той сякаш я поглъщаше и изпиваше с поглед. От него се излъчваше сила, която обгръщаше цялото й същество и го караше да тръпне. Отблясъците на огъня танцуваха върху кожата му. Лицето му бе близо, а тялото му я притискаше като тежка стомана. Имаше чувството, че се разтваря и изчезва.
— Вие не се страхувате от опасностите — дрезгаво рече той. Не го отричайте. Виждам го в очите ви. Почувствах го, когато бяхме в клуба на Джей. Усетих го в библиотеката в Каус. Вие ще криете главата си като дете, докато жената във вас най-после надделее. Толкова дълго сте си го забранявали, че сега сте зажаднели за това.
— Не, не… — задавено прошепна тя и се опита да се отскубне от хватката му.
Ала той я стисна по-силно.
— Построили сте най-бързия кораб, който някога е кръстосвал моретата. Готова сте да рискувате живота си, за да докажете уменията си. Нима искате да ме убедите, че никога не сте си мечтали да посетите всички онези места, където са били родителите ви? Места, които не сте видели, затворена в малката си каюта на долната палуба, майсторейки макети на кораби? Ето защо не можете да понесете мисълта да се разделите с „Мисчиф“.
— Мога да накарам да ви арестуват за незаконни действия! — избухна младата жена.
— Няма да ми е за пръв път — с измамно тих глас отвърна той. В този миг изражението на лицето му бе толкова порочно, че Доминик се изплаши. Особено когато стисна здраво ръцете й и я повдигна толкова високо, че краката й се разлюляха над пода. Тя се опитваше отчаяно да не мисли, че гърдите й се притискат в неговите, а бедрата му — в нейните. Ала не можеше да пренебрегне дивата, изгаряща жар.
Погледът му не се откъсваше от устните й.
— Това е истинска лудост. Вие сте най-вбесяващата жена, която някога съм познавал. Изобщо не сте мой тип. Говорите твърде много. Прекалено сте самоуверена. Въобразявате си, че знаете всичко, но макар че имате изключителни познания за корабите и морето, нямате и най-малка представа за истинския живот. И въпреки това не мога да спра да се интересувам от вас. Има нещо много озадачаващо във всичко това, нещо, което трябва да разбера.
Притисна я още по-плътно към себе си.
Тя примигна насреща му, обзета от внезапен студ. Устните му бяха леко извити и кой знае защо младата жена се почувства спокойна и уверена. Близостта му вече не й се струваше толкова плашеща.
— Затвори си очите — прошепна Николас.
— Няма. Аз… — Устните му докоснаха нейните. Тя пое дълбоко дъх и притвори клепачи.
Не се почувства на седмото небе. Не, ни най-малко. Изведнъж й се стори, че стаята сякаш се завъртя около нея. Ала дори и със затворени очи този шеметен вихър не спря, усилваше се все повече и повече, отнасяйки я към някакви непознати дълбини.
Внезапно усети, че се задушава, обгърната от уханието му, от топлината на устните му, от силното му и великолепно тяло, също както през онази нощ…
Извърна глава.
— О, Господи! — задъхано промълви младата жена, сякаш бе преплувала две мили в развълнувано море.
— Съгласен съм. — Гласът му бе дрезгав и дълбок.
Доминик нямаше сили да го погледне. Краката й омекнаха. Той се отдръпна леко, но ръцете му продължаваха да стискат раменете й като със железни скоби.
— Нараних ли ви? — попита Николас. Боже, звучеше искрено загрижен.
— Не — прекалено бързо отвърна Доминик. Поклати глава и докосна устните си с пръсти. — В-вие бяхте… твърде… нежен… не съм го очаквала от вас. — Погледна го. — Не че съм очаквала да… нали разбирате…
— Целувка.
— Да… искам да кажа, не и с… досещате се.
