— С мъж.
— Не, дяволите да ви вземат. С клиент.
— Разбира се. — Наведе глава и се взря в очите й. Доминик нямаше как да не забележи развеселените пламъчета в неговите, насмешливата извивка на устните му.
— Няма да кажа на никого — обеща й.
— Нито пък аз. — Постара се да отговори с увереност, каквато не чувстваше. Струваше й се, че всичко това го забавлява по някакъв начин. Навярно бе незначително приключение за него, като се имаше предвид славата му на развратник. В гърдите й се надигна възмущение. — Разбира се, това няма да се повтори.
— Разбира се.
— Никога.
— Естествено.
Само ако можеше да му повярва… Отстъпи крачка и неволно притисна длан към гърдите си. Усещаше ги странно напрегнати и чувствителни, особено връхчетата им. Никога досега не бе изпитвала подобно нещо.
Ужасена Доминик се обърна, взе сакото и вратовръзката му, които бяха захвърлени върху облегалката на дивана.
— Утре сутринта ще се срещнем в кабинета на вашия адвокат — с овладян глас рече младата жена. Загледа се в дрехите, които държеше. Усещаше, че той я наблюдава. Една част от нея я подтикваше да приближи сакото към носа си, да вдъхне отново аромата му, който вече й бе познат.
— Ще изпратя каретата да ви вземе — каза Николас и се протегна да вземе сакото. Ръката му покри нейната. — И не си губете времето да ми възразявате.
— Не съм толкова глупава, господин Хоксмур.
— Да, не сте. — Стисна нежно ръката й, завърза вратовръзката си, наметна сакото и се упъти към вратата.
Доминик се вкопчи в облегалката на дивана, опитвайки се с всички сили да не гледа след него. Не разбираше защо движенията му й действаха толкова омагьосващо. Разбира се, ако погледне навярно ще успее да разбере какво я привлича толкова силно.
И понеже бе разумна и практична натура и искаше да намери отговор на тези объркващи я въпроси, тя погледна.
Той наистина притежаваше великолепна фигура. Строен и гъвкав, с мускулесто и силно тяло, той приличаше на съвършен модел на кораб. Разбира се, дрехите още повече подчертаваха физическите му достойнства. Сигурно бе похарчил цяло състояние за тях. Докато го гледаше, си мислеше… не, по-скоро усещаше как дълбоко в нея се надига едно силно, болезнено желание.
Той я караше да изпитва копнеж.
Навярно същото изпитваха още много жени по света, които въздишаха, стенеха задъхано, проснати върху бюрата, молейки го да не спира, да не ги изоставя точно в този миг.
Как искаше още една целувка.
По дяволите!
Внезапно той се обърна, сложил ръка върху дръжката на вратата. Доминик се ужаси, задето я бе хванал, че го гледа. Да, май не само го гледаше. Не разбираше какво, но имаше още нещо. Грабна виновно една кадифена възглавничка и започна нервно да я мачка.
Мъжът изглежда се колебаеше.
— Колкото до онова, което казах по-рано…
— Всичко е наред. Имате право на собствено мнение.
— Обикновено не го изразявам на глас. — Изгледа я продължително.
Доминик усещаше езика си странно надебелял. После осъзна, че след миг той ще си тръгне, и изстреля на един дъх:
— Разбрахте ли това, което искахте да знаете? — Господи, ставаше безсрамна. Откъде идваше тази дързост? Да моли един мъж да й каже какво мисли за целувката й, сякаш я бе грижа за мнението на един донжуан.
— Боя се, че отговорът ми убягна, госпожице Уилъби. Поне за тази вечер. — После се обърна и излезе.
Николас спря пред каретата си и погледна кочияша.
— Иди да вземеш Григс и Хатън, Нейт. Сигурно са в кръчмата на Мърси на пристанището и се наливат с бира.
Кочияшът кимна, прибра пешовете на палтото си и се приготви да скочи от капрата, за да отвори вратата. Николас вдигна ръка, за да го спре.
— Аз няма да дойда.
Нейт намести шапката си.
— Сър?
— Ще почакам тук, докато се върнеш.
Мъжът огледа улицата.
— Сигурен ли сте, сър?
— Напълно.
Нейт изгледа господаря си за миг, после лицето му светна и устните му се разтеглиха в широка усмивка.
— Виноват, сър. Сигур тук сте довели онова девойче, нали, сър? — Нейт посочи с глава към сградата и сниши глас: — Готино парче е, не ще и дума. — В следващия миг запремига, преглътна и пребледня. Николас се запита какво го бе изплашило толкова… със сигурност едва ли е било изражението на лицето му. Или пък бе тъкмо това? Изпита… да, точно така, собственическо чувство, когато Нейт нарече госпожице Уилъби „готино парче“. Собственическо?
— Не че тя не е свястно момиче, сър. — Запелтечи Нейт. — Хубаво момиче, макар да не е голяма красавица. Ако ме питате, сър, струва ми се, че има нужда от някой, дето да се грижи за нея. Разбира се, вие сигур сте разбрали, че под неугледните й дрехи се крие истинско бижу. Тя не е като другите, сър. Замесена е от по-друго тесто.
Николас повдигна въпросително вежди.
— Като другите ли?
— Ами… другите жени, сър. Тя е специално момиче. По т’ва не е само от цвета на косата й. — Нейт доверително сниши глас. — Мяза на зрели кестени, печени на слаб огън.
Слугата му имаше право. Наистина, тя съвсем не бе неговият тип жена. Не можеше да си спомни кога за последен път бе намирал една жена толкова… пикантна, като се изключи онова лято, когато бе тринадесетгодишен. Бе прекарал всяка минута от онези три знойни месеца в състояние на постоянна възбуда. Николас с усилие се изтръгна от мислите си.
— Не, не става дума за госпожице Уилъби. Всъщност отнася се за нея, но не е заради… ъъъ… обичайните причини.
— Няма ли да прекарате нощта при нея, сър?
— Не, по дяволите. Вече закъснявам за срещата си с „Райт, Фулър и Смит“. Григс и Хатън ще останат тук през нощта.
Нейт зяпна.
— Господи, не можете да го мислите сериозно, сър.
— Да, мисля го, и то съвсем сериозно! — тросна се Николас, на границата на търпението си, макар да не разбираше защо. — Върви да ги вземеш, преди да съм те уволнил.
— Но, сър, момичето… — Очите на Нейт се насочиха към апартамента и Николас можеше да се закълне, че видя в тях блеснали сълзи. — Господи, но Григс прилича на огромна мечка, сър.
— Тъкмо затова го искам тук. Силен е като вол. А Хатън е умен и пъргав.
— Но Григс никогаж не е бил нежен с момичетата, сър, особено с таквиз невинни девойчета. Не бива да ги оставяте с нея, сър. Ако тя ви дължи нещо зарад днес, аз ще ви платя вместо нея.
За огромно изумление на Николас, Нейт бръкна в джоба си и измъкна няколко монети. Хоксмур усети как нещо го стяга в гърдите. Наведе глава и заби поглед във върховете на ботушите си.
