— За Бога, нима ме смяташ за такова животно, Нейт?
— Ами… хм, да, и то за най-доброто, дето може да се роди сред англичаните, сър.
Николас рязко вдигна глава. Нейт примигна насреща му. Мъжът бе дяволски честен. И винаги е бил такъв. Нали именно заради това го бе наел на служба.
„Най-доброто, дето може да се роди сред англичаните…“
Усети как в гърдите му се надига гняв.
— Прибери си парите, дяволите да те вземат. Госпожица Уилъби не ми дължи нищо. А и дори да ми дължеше, никога не бих изпратил Григс и Хатън да го приберат.
— Да, сър, и аз не смятам, че щяхте.
Николас стисна зъби, смръщи вежди и изрече със строг глас:
— Върви тогава и побързай. Чака ме още доста работа.
Ала не работата занимаваше мислите му, докато чакаше завръщането на Нейт, облегнат на стената на сградата на Риджънт Парк. Това бе сянката, която се виждаше зад дантелените завеси на прозорците точно над него, и споменът за нейната целувка.
Доминик затвори с трясък счетоводната книга, сложи ръце върху изтърканата кожена подвързия и изгледа брат си със стиснати устни.
— Не можеш да кажеш на татко — избъбри Дру. Лицето му се сгърчи и той присви очи срещу ярката слънчева светлина, изпълваща стаята. На зазоряване Доминик бе разтворила широко прозорците, за да влезе свеж въздух. Изглежда нито Дру, нито този апартамент бяха виждали слънчева светлина от месеци. Кожата на брат й бе бледа, със зеленикав оттенък. Очите му бяха зачервени, а косата му се нуждаеше от подстригване. Изглеждаше слаб и изтощен. Когато се отпусна немощно върху възглавниците, заприлича по- скоро на старец, а не на младеж на двадесет и пет години. Но това бе последната й грижа в момента.
— Счетоводната книга не е попълвана от месеци, Дру.
Брат й обви пръсти около чашата с кафе и се втренчи в нея, сякаш това усилие бе изчерпало и последните му сили.
— Никога не съм бил добър с цифрите като теб, Доминик.
— Последните вписани приходи са отпреди шест месеца, през март, за пощенски услуги до Корнуол. След това няма заведени никакви сметки.
— През март ли? Не си спомням.
— Няма никакви пари, Дру.
Той се втренчи унило в чашата си.
— Да, права си. Няма никакви пари. Но аз имам пистолет.
— Пистолет?
Погледът му се спря върху едно от чекмеджетата на бюрото.
— Да, ето там. Смятах, че съм добре въоръжен срещу кредиторите си. Обаче не се получи. Вината е моя, разбира се. Трябваше да се науча да стрелям с проклетото нещо. Няма никаква полза, ако само го размахваш и крещиш. Един от онези негодници дори не трепна. Халоса ме здравата по главата, после заби юмрука си в корема ми. При това бе най-приятелски настроеният. — Лицето му изведнъж се изопна и той погледна над рамото и към вратата. На лицето му се изписа ужас. — Дали някой от тях…
— Не. Никой не е идвал. Засега — добави нерешително. Искаше й се да му вдъхне някаква увереност. Доминик се вгледа в това лице, толкова подобно на нейното, и сърцето й се сви. Обаче баща й никога не се бе поддавал на емоции, когато ставаше въпрос за бизнес. Нито пък тя. — Изпий си кафето — хладно изрече, — а аз ще ти донеса още една чаша. След това искам да се изкъпеш, да си облечеш чисти дрехи и да изядеш една от тези питки.
— Ти си ми изпекла питки?
Доминик се сви вътрешно, когато Дру вдигна една сплескана и полуизгоряла питка от подноса и я завъртя, оглеждайки я внимателно.
— Да, е, не са много…
— Благодаря ти, сестричке — прекъсна я той. — От месеци никой не ми е готвил нищо.
Доминик се втренчи в брат си. Колко тъжно, че той се радваше на нейните жалки подобия на питки. Когато заговори, тонът й бе значително омекнал.
— След като се наядеш, ще седнеш зад бюрото и ще ми направиш пълен списък на кредиторите ти, като започнеш с комарджийските си дългове.
Кръвясалите му очи възмутено блеснаха.
— Комар? Аз никога…
— Чу ме. Включително и това, което дължиш на любовниците си. Няма да бъдеш в безопасност, докато не се разплатиш с всички.
Дру я наблюдаваше как се изправя.
— Мили Боже, сестричке, ти наистина си пораснала. Какво, по дяволите, знаеш за комара и любовниците, освен за татковите… пардон. Не биваше да го казвам, нали? Правило номер едно… — Той се поизправи. — Не е разрешено да се петни идеалният образ.
Доминик нямаше намерение да се замисля над намека му.
— Изглежда, че знам достатъчно.
Дру изсумтя и сви устни.
— Обзалагам се, че си го научила от Хоксмур.
Презрението в тона му бе очевидно.
— Дали ти харесва или не, но аз нямаше да мога да те открия без помощта на господин Хоксмур — заяви Доминик.
Брат й изведнъж сякаш се смали и се сви под завивките. Затвори очи.
— Господи, колко много презирам този човек.
— Та ти едва го познаваш. Какво би могло…
— Заради жена, по дяволите! — прекъсна я Дру. — Какво друго — като оставим настрани умението му на игралната маса и късмета му с конете, но, по дяволите, вече бях чул да се говори за това и го избягвах. Но… — Гърдите му се надигаха и спускаха учестено. — Той взе, не, всъщност открадна жената, която бе моя, и си поигра с нея. Тя ми бе най-скъпа, а Хоксмур я омърси!
Доминик погледна слънчевия лъч, който танцуваше във въздуха, и си помисли за странната ирония на съдбата, за всичко, в което Хоксмур се бе превърнал за нея, и то само за една вечер.
— Да — прегракнало рече тя. — Сигурно го е направил. Но…
— И като си помисля, че ти имаш делови отношения с този мъж. — Брат й потръпна. — Разкажи ми пак. Ти си го победила. Не, направила си нещо много повече. Направо си го размазала.
Доминик леко се усмихна.
— Да, размазах го, и то със скъсени платна.
По лицето на Дру се разля задоволство.
— И си тържествувала. Знам, че е било така. Победата винаги е сладка. Ти никога не губиш, Доминик, независимо с какво си се заела. Ти си синът, за когото баща ни винаги е мечтал. И го знаеш. И аз го знам. Татко със сигурност го знае. Мама…
— Престани.
— Аз съм непотребен, просто една пречка…
Доминик притисна счетоводната книга към гърдите си.
— Човек може да се научи на дисциплина и отговорност, Дру. Това е единствената разлика между нас.
— Щеше да е много просто, ако беше само това — изсумтя той. — Аз се провалих, сестричке, напълно и безвъзвратно.
— Ти просто… се препъна в работата. На всички се случва.
— Ти си тази, която само се е препънала. Аз се провалих с гръм и трясък.
Доминик предпочете да не го разубеждава. Но знаеше, че случилото се в пристанището на Ню Йорк в присъствието на Франсис Банкс не бе само препъване.
— Ти сам си виновен за провала си. Можеш просто да избереш различен път и да поправиш грешките
