си.
— Пътят на най-малкото съпротивление — промърмори той и присви очи. — Дали това е най-правилният път? Чудя се как би могло да бъде, след като е напълно лишен от всичко, което ми доставя удоволствие. Толкова е скучно, толкова дяволски благородно и достойно за възхищение. Нима намираш удоволствие в цялата тази монотонност? Или и ти жадуваш за нещо по-различно? Сега виждам нещо, което не съм забелязвал никога досега…
Доминик усети как гъста червенина пропълзя по шията й. Вина? И защо, по дяволите, се чувстваше виновна?
Дру се опита да се надигне от възглавницата и един червеникавокафяв кичур падна на челото му.
— За Бога, само не ми казвай, че си запленена от него?
— Кой е запленен?
— Ти. Погледни се.
Доминик едва се сдържа да не докосне устните си. Имаше чувството, че е белязана и на челото й е изписано: „Току-що съблазнена“. Е, не съвсем, макар че бе много близо до това.
— Нямам ни най-малка представа за какво…
— Говоря за Хоксмур, по дяволите! Жените си губят ума, когато става въпрос за него. Той не им оставя никакъв шанс.
Да, наистина, миналата нощ тя нямаше никакъв шанс.
— Бъркаш бизнеса с нещо, което не съществува, Дру.
— Как ли пък не!
— Моят интерес към господин Хоксмур, ако искаш да знаеш, се отнася единствено до договора. След като тази сутрин го подпишем, нашата връзка ще се прекрати. И ти би трябвало да ми бъдеш благодарен. Нуждаем се от всяко пени, дори ако сметките в счетоводната ти книга са само наполовина верни. Със сигурност след няколко месеца никога повече няма да видя този мъж.
Той не й повярва. Странно, но някаква част от нея също отказваше да го повярва.
— Аха! — Младата жена се спусна към прозореца при звука на конски копита върху паважа. Вдигна завесата и видя каретата на Хоксмур. — Трябва да вървя.
— Това сигурно е екипажът на Хоксмур.
Доминик пусна завесата.
— И какво, ако наистина е така?
— В такъв случай ще те посъветвам да вземеш пистолета и да го убиеш, без да се замисляш. Просто се прицели и стреляй — след като прибереш парите, разбира се. Убий го. Познавам мнозина, които ще ти бъдат благодарни. Парламентът може дори да обяви национален празник, макар че женската половина на нацията ще се удави в море от сълзи. — Отпусна се върху възглавниците. — Господи, пази се, сестричке. Той е отрова… просмуква се в кръвта…
Доминик пристъпи към вратата. Сетне се извърна и погледна въпросително брат си.
— Доста странни думи за мъж в твоето състояние, Дру. — Отвори вратата и се спря за миг. — Не си прави труда да търсиш бутилките си. Изхвърлих всичко миналата мощ. Когато се върна, ще обсъдим как да съживим компанията. В скучните пощенски курсове се крият големи печалби. Помисли за това.
След тези думи излезе. Взе пелерината, чантата и шапката си, духна перата, за да ги изправи, и отвори външната врата. Една огромна сянка изплува на прага. Трябваше й минута, за да осъзнае, че това бе мъж, едър и застрашителен. Младата жена застина от ужас с ръка на дръжката. Звярът бе облечен в моряшки дрехи, които се допълваха от златни обици и превръзка на едното око. Юмруците му бяха колкото свински бутове.
„Втория път заби юмрука си в корема ми…“
— Б-брат ми има пистолет — заекна тя с треперещ глас. Дяволите да го вземат, къде беше Хоксмур, когато най-много се нуждаеше от него? Да се нуждае от него? Разбира се, че не се нуждаеше от помощта му!
Звярът се почеса с огромната си лапа по главата и смъкна смачкано подобие на шапка. Доминик смело вирна брадичка и присви очи.
В следващия миг чудовището се ухили, разкривайки няколко златни зъба.
— Да, госпойце, но пистолетът вече няма да му трябва. Ний сме тук, за да се погрижим за вас.
— Какво?
— Любезен жест от страна на капитана, госпойце.
— Кой?
— Николас Хоксмур, госпойце.
Хоксмур? Заля я огромна вълна от облекчение. Един мъж с тясно лице изплува иззад огромното туловище на звяра. Той сведе глава и се ухили.
— Да, изпрати ни миналата нощ. Казвайте ми Хатън, госпойце. Григс си подремна малко. Оох! — Хатън разтри ръката си, където го бе хванал приятелят му. Усмихна се насила. — Спахте ли добре, госпойце?
— Да. — Доминик се съвзе от смайването и поклати глава. — Нима сте стояли тук през цялата нощ?
— Да, госпойце — отговориха едновременно и двамата и закимаха енергично.
— Когато дойдохме, капитанът беше тук и ни заповяда да не мърдаме, додето не ни каже, че може да си ходим — добави Хатън.
Доминик смаяно ги изгледа.
— Вие сте ме пазили.
— Да, госпойце. Щяхме да застреляме всеки, дет се осмели да влезе вътре. Но не се наложи.
— Е, това е прекалено.
— Заповед, госпойце.
— Разбирам. Предполагам, че винаги изпълнявате заповедите на капитан Хоксмур.
— Да, госпойце, той винаги знае как да се грижи за дамите.
— Разбира се. — Е, това, което той правеше с повечето жени, едва ли би могло да се нарече
Двамата мъже примигнаха.
— Ъъъ… к’во рекохте, госпойце?
Младата жена наклони глава.
— Ами, той не бива да излиза. При никакви обстоятелства. И не трябва да му се дава нищо, докато се върна. Нима господин Хоксмур е забравил да го спомене?
Мъжете се спогледаха.
— Госпойце — проговори накрая Хатън, — той никога не забравя нищо.
— Добре — усмихна се Доминик, доволна, че Дру е на сигурно място, докато тя се върне. Всъщност двамата мъжаги бяха доста симпатични, докато кимаха ухилени и се побутваха един друг като малки момчета. Изобщо не приличаха на главорези. Например Григс въпреки огромните си размери изглеждаше по своему нежен. А в очите на Хатън бе стаена топлина и доброта.
Господ да й е на помощ, но изглежда започваше да й харесва всичко у Хоксмур, дори служителите му, които едва ли бе наел за благотворителни цели. И то само защото снощи й бе сварил кафе и бе показал загриженост към брат й. Всъщност съвсем безкористна загриженост…
Не! Затвори очи и си представи палуби, смъкнати до глезените панталони, преплетени бедра и…
Достатъчно! Отправи се към каретата с решителна стъпка и сурово стиснати устни. Изгледа твърдо кочияша.
— Ето го и бедното момиче! — почти майчински изгука той, отвори вратата и й се усмихна толкова топло и с такава искрена привързаност, че цялата й сдържаност се стопи. По дяволите! — Прекрасна утрин, момичето ми!
Да, наистина. Въпреки всички тревоги, които тежаха на раменете й, независимо от решението да бъде
