— Та кой би могъл да я забрави? Потегли по Темза в най-голямата буря и се блъсна в един от корабите на адмиралтейството, пуснали котва в реката.
— Тя ми купи друг.
— Да, и освен това успя да те спаси от затвора. Благодарение на връзките си с един от адмиралтейството… ъъъ… май по-скоро с цялото адмиралтейство, или поне такива слухове се носеха тогава. Доколкото си спомням, същата година спечели първото си състезание в Каус. Ако не ме лъже паметта, тя ти купуваше не само кораби.
— Предпочитам да не говорим за това.
— По дяволите, човече, размисли преди…
Вратата на кабинета се отвори и Доминик Уилъби влетя вътре, сякаш понесена от топъл и уханен бриз. Младата жена мина покрай секретарката на Бритълс, промърмори нещо и я дари с ослепителна усмивка. Николас се почувства така, сякаш се намираше на палубата на люшкащ се по вълните кораб. Изпита желание да скочи и да се втурне към нея, да улови ръцете й и да потопи поглед в златисто-зелените й очи, да се увери, че всичко с нея е наред.
Тя се спря на известно разстояние от него, срещна погледа му и усмивката й помръкна. Стори ли му се, че видя благодарност в очите й? И защо тя не я показва по някакъв начин? Николас притисна длани към бедрата си и внезапно осъзна, че е изгубил дар слово. Тя сведе очи и затършува из смешно малката си чантичка, а избелелите пера на шапката й се залюляха напред-назад. Дрехите й наистина бяха ужасни — шапката, роклята, пелерината, дори обувките. И въпреки това, когато я погледнеше, виждаше единствено една бликаща жизненост и мамеща, но в същото време обещаваща невинност. Кожата й бе безупречна, гладка и нежна като седефената повърхност на перла, с изключение на леката розовина по страните й. Устните й приличаха на листенца на роза. Изпод шапката й се подаваха червеникавокафяви кичури и се виеха около лицето й. Луничките по носа й придаваха допълнително очарование. Беше запъхтяна, сякаш бе тичала, за да не закъснее. Изглеждаше млада, плашещо млада и неопитна. До мига, в който вдигна поглед. Тогава той видя интелигентност в очите й и нещо повече… една дълбочина на мисълта и чувствата, които я правеха още по-смела, въпреки невинността и уязвимостта, таящи се в глъбините им.
Николас се почувства зашеметен, все едно я виждаше за пръв път. Стоеше вцепенен. Бритълс стана, мина покрай него, хвърляйки му учуден поглед, и протегна ръка на младата жена.
— Предполагам, че вие сте госпожица Уилъби.
— Готови ли са договорите? — попита тя и стисна силно протегната ръка. Погледът й се стрелна към Николас и после се спря върху Бритълс, сякаш той бе за нея нещо като котва в бурно море. — Аз бързам.
— Да, разбира се. — С нетипичен за него елегантен жест, адвокатът й посочи да седне на най-близкия до бюрото стол, заобиколи и се настани в креслото си. Николас остана смаян от ослепителната усмивка, с която Бритълс я удостои.
Перчеше се. Важният Икабод Бритълс се бе надул като пуяк. Николас изпита мигновено задоволство. В следващия миг пламна желанието да изтрие с един замах усмивката от лицето му.
Втренчи се в профила й, докато подписваше договорите, и се замисли за причината за привличането, което изпитваше към нея. Тя беше като произведение на изкуството. Красотата й бе семпла, не се хвърляше в очи, таеше се в извивките на тялото й, в светлосенките и нюансите на светлината. Ала колкото повече я гледаше, толкова по-красива му се струваше. Нямаше обяснение за това. Без съмнение някое хладно и преценяващо око не би открило нищо особено красиво и привлекателно у тази жена. Но за него не бе така.
Тя подаде писалката на Бритълс, взе плика, съдържащ банковите чекове и без дори да погледне вътре, го пъхна в чантичката си. После се усмихна и се изправи.
— Трябва да вървя.
И това бе всичко. Винаги изглеждаше така, сякаш го напускаше завинаги. Николас се почувства като след великолепно представление: поразен, останал без дъх, очакващ много повече, но неспособен да го получи.
Настигна я пред каретата. Стрелна с намръщен поглед Нейт, за да остане на капрата, спусна се пред госпожица Уилъби и задържа отворена вратата. Веждите й. леко трепнаха в отговор и Николас се качи след нея.
Тя го изгледа слисано.
— Аз трябва да се върна при Дру.
Той се настани на седалката срещу нея с разтворени колене, така че нейните се оказаха между тях. Роклята и се разстла в скута му.
— Ще се върнете — отвърна младият мъж. — Нуждая се от вашия съвет. Смятахме да обсъдим ремонта на „Мисчиф“, помните ли?
Тя погледна през прозореца и придърпа чантичката към себе си.
— Да, но в момента имам други грижи, господин Хоксмур. Освен това вече не ме интересува какво възнамерявате да правите с „Мисчиф“.
— По тона ви човек може да си помисли, че се каня да оскверня кораба.
Тя го погледна.
— А нима оръдията на борда няма да означават точно това?
— Разбира се, че не. Много от шхуните на благородниците са снабдени с тежки оръдия за самоотбрана. Ала вие предпочитате навсякъде да виждате най-лошото.
— Не, просто няма смисъл да си затварям очите пред действителността. Вие сте контрабандист…
— Авантюрист.
— …замесен в незаконна дейност и разбойнически…
— Аз съм съвсем законно нает с напълно валиден договор.
— В това ли искате хората да вярвате?
— Моите приятели ми вярват.
— Струва ми се, че враговете ви са много повече — изсумтя Доминик.
— Всички преуспели хора имат врагове. Вече съм свикнал и това не ми прави впечатление. И така, какво мислите за един салон на кърмата, близо до гротмачтата с шест каюти от двете страни? Отпред могат да се обзаведат четири големи самостоятелни кабини за специални гости, следват камбузът7 и килерът с провизии. Помещенията за моряците в предната част на кораба ще бъдат пригодени да побират петнадесет души. — Видя как страните й пламнаха. — „Райт, Фулър и Смит“ се съгласиха, че по този начин свободното пространство ще се използва много по-ефективно.
Тя се наведе към него с блеснали очи и Николас затаи дъх. Очакваше възмутено избухване. Но това… това… в очите й танцуваха дяволити пламъчета. Странно как един плик с доста щедро съдържание може да укрепи женския дух.
— Естествено — изрече с кадифен глас и той усети как слабините му пламнаха. В следващия миг осъзна, че тя го примамва, пренасочвайки възмущението си като хитра и лукава жена. Приличаше на умело съблазняване. — Вече си представям как всичко плува в позлата, дантели и червено кадифе — промълви и сведе очи. — Бронзови херувимчета на всеки ъгъл, огледала по стените…
Той се наведе към нея, очаквайки, че тя ще се отдръпне, но остана излъган.
— Продължавайте — промърмори Николас, без да откъсва поглед от устните й.
— И вие ще имате още една каюта, под главната палуба, цялата в плюш, кристални полилеи, великолепен бюфет, пълен с изискани прибори и сервизи, позлатени орли…
Хоксмур присви очи. Почувства стягане ниско долу в корема.
— Защо ще ми е нужна още една каюта?
— Защо ли наистина? — измърка тя. — За да забавлявате две жени едновременно, като нито едната от тях няма да подозира за съществуването на другата.
Трудно бе да се изненада Николас, още по-малко от жена.
— Няма да стане. — Гласът му бе толкова прегракнал, че прозвуча чуждо в ушите му.
— И защо не?
Николас приближи към нея. Усети треперенето на коленете й между бедрата си, вдъхна уханието й от слънчева топлина и лавандула, което изпълваше каретата.
