побързай.
— Да, сър. Май сте зажаднели за самата Мърси, а, сър?
— Не, дяволите да те вземат! — избухна Николас, без да обръща внимание на стъписания поглед на кочияша си. — Зажаднял съм за нейния ром!
„Салон на кърмата, близо до гротмачтата със шест каюти от двете страни? Отпред могат да се обзаведат четири големи самостоятелни кабини за специални гости… Помещенията за моряците в предната част на кораба ще бъдат пригодени да побират петнадесет души.“
Доминик гледаше как дъждът се стича по стъклата на прозореца. Стисна устни. Колкото и да не й се искаше да го признае, наистина това разпределение бе по-сполучливо и по-ефективно се оползотворяваше свободното пространство на долните палуби. Защо, по дяволите, сама не се бе сетила?
Погледна към счетоводната книга, разтворена върху бюрото и се размърда в креслото си, опитвайки се да съсредоточи вниманието си върху сметките. Разходите. Беше разрешила проблема. Пощенски услуги. Два пъти на ден до Плимут, Портсмут и Булон, всичко на конкурентни цени, което щеше да осигури редовни постъпления в компанията. Пазарът бе под носа им. Просто трябваше да подготвят корабите и да осигурят екипажите. Два от тях се намираха на сух док. Пет бездействаха в пристанището. Сайлъс щеше да ги подготви за плаване за по-малко от две седмици. Дру можеше да използва чара си, за да осигури клиенти. А тя щеше да се заеме със счетоводството, документацията, работата в офиса на пристанището и ще наеме допълнително работници, за да построи трите кораба за Хоксмур. А след това ще се върне в Ню Йорк.
Това бе един много практичен и ефикасен начин да се прави бизнес. След като се платят всички дългове и Дру се заеме сериозно с работата, финансовото състояние на компанията ще се стабилизира. А след време брат й ще може да увеличи приходите и тогава ще останат средства, които да се инвестират в построяването на нови кораби.
Практично. Ефективно. Скучно.
Погледът й бе привлечен от един лист, който се подаваше под счетоводната книга. Върху него бе направила няколко бързи изчисления. Присви очи. Дванадесет оръдия тежат приблизително по триста фунта всяко. Това означаваше, че баластът ще трябва да се намали приблизително…
Потопи перото в мастилницата и започна бързо да пише. Представи си големия салон, дори безвкусното червено кадифе и позлатените херувимчета. На светлината на свещите обстановката щеше да изглежда елегантна и изискана, докато през това време „Мисчиф“ се носи из опасни води. Изведнъж й се прииска да бъде там…
За къде бързаше той? Мъж като Хоксмур никога не бърза, освен ако не се отнася за нещо изключително важно. Може би Бритълс знаеше…
— Изумително.
Доминик подскочи и без да иска, драсна с перото върху изчисленията.
— Дру, за Бога, не се промъквай така.
— Почуках. Не ме ли чу?
Не, не беше чула. Беше твърде потопена в мислите си за червени кадифета и свещи. Пъхна листа под счетоводната книга и забоде перото в пясъка.
— Работех.
— Да, виждам. Изглеждаше смайващо съсредоточена. Забележително. Ти наистина си родена за това.
— Не ме надценявай. — Тупна с длан върху кожената подвързия. — Разрешението на нашите проблеми е съвсем просто. Пощенски услуги.
— Аха.
Тя погледна листа в ръката му.
— Този път списъкът пълен ли е?
Дру се изчерви. В този миг изглеждаше толкова по момчешки привлекателен, че Доминик почувства как сърцето й се разтапя.
— Да, до последния шилинг — отвърна той, подаде й листа, после скръсти ръце зад гърба си.
Без връхно палто, облечен в тъмновиолетови габардинени панталони, снежнобяла риза и вратовръзка, той по нищо не се отличаваше от един преуспял млад делови мъж. Тъмната му коса падаше на гладки вълни. Очите му искряха с топъл изумруден блясък, примесен с дяволити пламъчета. Лицето му бе възвърнало цвета си, благодарение на кафето и топлата храна, която Григс бе донесъл от близката кръчма по молба на Доминик. Никак не бе чудно, че голяма част от имената в списъка бяха на жени, които бе държал в градската си къща.
Доминик погледна листа и сърцето й се сви.
— Но това са почти четиридесет хиляди лири!
— Почти. — Дру благоразумно си придаде разкаян вид.
— Никога повече няма да се докосваш до картите!
— Ще се опитам.
— По-добре направи нещо повече. И кой, по дяволите, е този Дж. С. Уайтстоун? Дължиш му почти тридесет хиляди лири.
Дру махна с ръка и сви рамене.
— Един мъж, когото съм срещал няколко пъти в моя клуб и на различни сбирки. Запознах се с него на един прием преди няколко месеца.
— На мен не ми се струва съвпадение.
Той я изгледа остро.
— Аз не съм толкова лесна плячка.
— Нима? Та той ти е измъкнал тридесет хиляди лири, Дру! Аз бих казала, че си доста лесна плячка. Смятай се за късметлия, че още някой не те е набелязал. Той ли ти е насинил окото?
— Не, това бе неговият човек.
— Как можеш да се свържем с този Уайтстоун?
— Предполагам, че той сам ще дойде. Не смяташ ли?
Доминик задъвка долната си устна.
— Предпочитам да не чакам идването му. Бих искала да знаем нещо повече за него… дали има нещо незаконно в това, с което се занимава. Макар че не се съмнявам, че има. — Замисли се за миг. Числата от счетоводната книга сякаш подскачаха пред очите й. Един доста консервативен бюджет. Дори почеркът й бе педантичен. Ефективно. Скучно. Точно както самата тя възнамеряваше да управлява делата на компанията, когато се върне в Ню Йорк.
Защо, по дяволите, всичко й се струва толкова отегчително?
Със сигурност вълнението не бе изчезнало само защото най-после бе постигнала някакъв успех… или не бе така? Тя смяташе, че успехът ще й донесе удовлетворение. Или жадуваше за нещо повече, за нещо, което току-що бе вкусила и което не можеше да разбере. То я караше да тръгне с Хоксмур, където и да отиваше той, независимо от опасностите…
Отмести стола си и започна да събира листата. Сложи списъка на кредиторите най-отгоре, а върху него кесията с парите.
— Хрумна ми нещо — каза тя и посегна към пелерината и шапката си.
— Къде отиваш?
Доминик наметна пелерината.
— Да се видя с моя приятел Икабод Бритълс. Той ще се погрижи за всичко. Не е нужно да идваш.
— Чудесно. И без това бих искал да посетя един човек.
Доминик се извърна.
— Не и Сабин.
Дру вирна брадичка.
— Ако искаш да знаеш, не става дума за нея. Писна ми от нея. Това е приятелка, която не съм виждал от доста време. Една прекрасна жена. Предпочита чай пред шери.
Доминик завърза панделките на шапката си и се пресегна към купчината на бюрото.
— Добре. Можеш да пийнеш чаша чай с нея. Григс ще дойде с теб.
