— Върнете се обратно на масата, господин Хоксмур! — Вероятно смяташе да се обърне и да побегне далеч от него, ала той не й даде тази възможност.
— Не се и опитвайте — изръмжа и сграбчи едната й ръка. Проклетницата замахна с другата, но той се наведе. Тогава тя го настъпи с всичка сила по пръстите на краката, сякаш мачкаше отровен паяк. Николас изруга от болка. В следващия миг главата му се отметна назад и зъбите му изтракаха, когато лакътят й подпря брадичката му. Хрумна му, че ако обвие ръце около нея, тя ще бъде напълно безпомощна. — Аз съм по-силен от вас — промърмори. Чантата й го удари с всичка сила през лицето.
— Странно, че се налага толкова често да го доказвате.
— Не ми оставяте избор. Създавате ми твърде много главоболия. Така. — Тя ахна смаяно, когато той я преметна през рамо. Обви ръка около бедрата й и закрачи през морето от маси и мъже, отвори вратата с един замах и пристъпи в нощната мъгла. Наведе глава, за да предпази лицето си от дъжда, и пое към корабостроителницата на „Райт, Фулър и Смит“.
— Пуснете ме — приглушено изрече тя, ала в гласа й нямаше разкаяние. Напротив, прозвуча доста бойко. Николас бе изпил прекалено много уиски и не искаше да рискува да му се изплъзне и да побегне в мрака.
Младият мъж ускори крачка. Бузата му се допираше до ханша й. През тънкия муселин усещаше дългите й стройни крака. Изпита желание да прокара длан по тях.
— Какво пиете? — попита внезапно той.
— Какво?… Сега едва ли е най-подходящото време за подобен въпрос.
— Искам да кажа, когато сте в обществото. Когато се забавлявате.
— Аз не се забавлявам. Ако искате да знаете, не умея и да готвя.
— Не ме е грижа дали готвите или не. Питам какво пиете.
Последва тишина,
— Аз не пия.
— Всички жени пият.
— Добре. Чай.
— Нямам чай. Какво ще кажете за чаша шери? Доста близо е до чая, не мислите ли?
— Това не е светско посещение. Става дума за бизнес.
— Разбира се, че е бизнес. А аз никога не правя бизнес без чаша шери. Това е обичайна практика, госпожице Уилъби. По дяволите! — Изгледа гневно тежкия катинар, висящ на вратата на „Райт, Фулър и Смит“. — Заключено е за през нощта. А сега къде…
— Апартаментът на Дру е много по-подходящ — предложи Доминик.
— Там няма нищо за пиене. Освен това нещо ми подсказва, че трябва да съм на собствена територия. — Николас погледна през улицата към каретата си, вдигна ръка и подсвирна. — И мадейрата ще свърши работа — додаде, когато каретата приближи до тях. Той отвори вратата и погледна Нейт. — Номер тринадесет.
— Сър?
— Чу ме. — Погледна назад към кръчмата на Мърси, опитвайки се да различи нещо в гъстите сенки под стряхата. Някой с лоши намерения можеше да дебне в тъмнината, да ги наблюдава, а после да ги проследи. Николас изгледа строго кочияша си. — Не бих желал да ме проследят.
Нейт кимна.
— Никога не е случвало, сър. Ще минем по краткия път.
— Много добре. — Николас се наведе, тръсна Доминик на седалката и влезе след нея.
Тя се изправи рязко, шапката се свлече от косите й, последвана от няколко фиби.
— Това не е редно. — Гласът й бе странно нисък и дрезгав. — Вие на практика ме отвлякохте.
Николас подпря лакти на коленете си и се наведе напред. Усещаше уханието на дъжда, което се носеше от нея, дъха на лято, примесен с аромата на лавандула. По страните й блестяха ситни капчици и сякаш молеха да ги изтрие с пръсти или с целувки.
— Приемам го като уверение, че не сте размислили. — Очите й блеснаха гневно. — Отпуснете се. Ще говорим за бизнес веднага щом се изсушим.
Тя погледна през замъгления от дъжда прозорец и вирна брадичка. Ала Николас усети как гневът й бързо се стопява.
— Не ме водете в онзи бордей с опиум.
Той се засмя.
Доминик усещаше погледа му върху себе си, но продължи да се взира през прозореца. Ала не можеше да пренебрегне аромата му. Миризмата на мъж, алкохол и цигарен дим, смесена с уханието на дъжда и нощната влага проникваше в дробовете й, опияняваше сетивата й, замъгляваше мозъка й. Все още го виждаше през мъглата от дим и бирени изпарения, седнал на онази маса в кръчмата, виждаше дългите пръсти на жената, заровени в косата му, жената с дълги коси и пищна гръд, цялата усмивка и подканващи обещания.
Доминик се вкопчи в ръба на седалката, когато каретата се наклони и направи остър завой. Стрелна с поглед Хоксмур. Истински дявол. На устните му играеше нехайна усмивка, а очите му блестяха като сребърни звезди. Младата жена се запита от кого ли бягаше той — без съмнение от някой разгневен измамен съпруг. Каретата зави още веднъж и спря.
— Сигурно за вас е много опасно да пребивавате в Лондон — отбеляза Доминик, докато Хоксмур й помагаше да слезе от каретата.
Той я хвана под ръка и я поведе към една къща от светли тухли, сгушена между други подобни градски къщи. Улицата бе пуста, с дървета от двете страни, осветена от мъждивата светлина на газовите фенери, която се отразяваше от мократа каменна настилка.
— Един мъж не може да живее в постоянен страх — отвърна Хоксмур, докато я дърпаше нагоре по стълбите. — Истинско предизвикателство за отмъстителните мъже и този град, не мислите ли?
— Един мъж, при това със слава като вашата, не може да си позволи да подценява враговете си. — Тя го погледна. В косата му блестяха малки водни капчици. Изглеждаше зашеметяващо красив. — Просто трябва да вземете предпазни мерки.
Той се спря и се усмихна. Доминик почувства как краката й омекват.
— Аз не съм глупак. А, благодаря ти, Стоун. Госпожице Уилъби…
Доминик мина пред него през двойните врати и пристъпи в преддверието. Кимна на тъмнокосия, облечен в ливрея лакей, застанал до вратата, извърна бързо поглед и вдигна ръка към шапката си и към разрошените си коси. Мъжът се взираше смаяно в нея, а лицето му пребледня. Младата жена се почувства така, сякаш й бяха поникнали рога. Миг по-късно Хоксмур смъкна пелерината от раменете й, дръпна шапката от главата й и ги връчи на прислужника.
— Д-добре дошли у дома, сър — смотолеви мъжът. Хоксмур сграбчи ръката на Доминик, направи една крачка и спря.
— А, да. Госпожице Уилъби, това е моят иконом Стоун. Усмихни се, Стоун. Струваш ми се нещо напрегнат тази вечер.
— Затова пък вие доста сте се разпуснали — Стоун хвърли многозначителен поглед към Николас, — сър.
— Много добре знам какво правя, човече — отвърна Хоксмур с тон, който накара космите по врата на Доминик да настръхнат. Стоун само повдигна войнствено вежди. Младата жена си помисли, че изобщо не прилича на покорен слуга. По-скоро на недоволен чичо. Пръстите на Хоксмур се стегнаха около ръката на Доминик, той се извърна и отново я дръпна. — Ние ще бъдем… — Погледна към Стоун.
— В салона, сър?
— Да, предполагам, че там ще е добре. — Побутна Доминик към затворените високи двойни врати вдясно от преддверието, но се спря. — Не. Там е твърде застояло за мен. Не съм бил в салона, откакто се нанесох в тази къща. Дори не знам как изглежда в момента. По дяволите, Стоун, ще отидем в кабинета.
— В кабинета ви, сър?
— И какъв е проблемът, по дяволите? — озъби се Хоксмур.
— Там… е малко разхвърляно, сър.
— Дяволски си прав, но затова пък е много удобно. Единствената друга удобна стая в тази къща е
