— Той каза, че преди няколко години сте прекарали шест месеца в търсенето му. Някакъв друг колекционер ви го измъкнал под носа.
— Шест месеца? Ха, не бяха дори и два. За Бога! Да ми го измъкне под носа? По дяволите… Това ли ви каза Бритълс?
— Бил е някакъв мъж от Париж.
— Ха! Жак Перно не може да открие и собствения си нос по време на пясъчна буря. Но аз наистина бях близо. Не мисля, че Бритълс ви го е казал. Толкова дяволски близо… докато всички останали копаеха и пресяваха пясъка от седмици. Наистина бях много близо.
— Близо, но не достатъчно, господин Хоксмур.
Той я изгледа някак странно.
— Всъщност „Котешкото око“ изчезна яко дим. Говореше се — всъщност и така се оказа по-късно — че е бил взет от врага на бея. От Ел Сахиб, а не от Перно. Аз вече търсех нещо друго, нещо, което хората на Ел Сахиб бяха откраднали от един изоставен британски кораб.
— Скъпоценности.
— Не, една жена. — Подпря се на брадичката си и се загледа в пламъците. Доминик сякаш видя спомените, които изплуваха в главата му. — Бях решил да ги оставя да се ровят в пясъците и да търсят „Котешкото око“ — тихо каза той. — По дяволите, винаги ми се е струвало, че това е повече легенда, отколкото действителност. Заради него са загинали толкова много мъже, но никой не го е виждал. Обикновено ставам малко подозрителен, когато не знам точно какво търся. Не ме е грижа колко упорити са слуховете.
— Един огромен жълт камък, който през вековете е бил жадуван от различните бедуински племена. — Доминик повдигна вежди. — А напоследък към него проявяват интерес най-отявлените авантюристи и най- страстните колекционери. Той е безценен.
— Звучи ми като нещо, измислено от Бритълс.
— „Котешкото око“ е свещен символ на плодовитостта сред бедуинските племена в пустинята на Северна Африка. — Усети как очите му я загледаха с интерес и почувства как я облива гореща вълна.
— Предполагам, че това е истина — рече Хоксмур и се протегна към гарафата.
— Намерихте ли я?
— Кого?
— Жената.
Гарафата застина над чашата. Той се взираше в нещо на масата с невиждащ поглед. Явно мислеше за нея.
— Да, намерих я.
Доминик остави чашата си точно пред него. Очите му срещнаха нейните и веждите му застрашително се свиха.
— Ще пийна още една — усмихна се младата жена. — Благодаря ви.
Хоксмур й хвърли любопитен поглед и напълни чашата й.
— На мен ми се струва — започна тя и се намести удобно сред меките възглавнички, докато наблюдаваше как пълни чашата й, — че много неща зависят от тази… да я наречем мисия. На първо място репутацията ви. Отношенията ви с тази загадъчна жена графиня Сейнт Леджър.
— Дяволите да го вземат Бритълс!
— Гордостта ви.
Погледът му бе толкова остър, че можеше да разреже стъкло.
— Вие ще направите всичко, за да постигнете успех.
— Винаги го правя.
— Тогава ме вземете със себе си.
Нещо в начина, по който я наблюдаваше… имаше някаква покана в погледа му… обмисляне…
— Вие имате нужда от мен, господин Хоксмур. Ще ви го докажа. Освен това, едва ли е само съвпадение, че беят ми е дал една рубинена котка, а вие търсите „Котешкото око“, нали? Аз не вярвам в съвпаденията.
Тя сведе глава. Косата й се люшна като завеса и закри едната й буза. Доминик го стрелна с поглед и му се усмихна. Беше виждала безброй пъти как майка й използва този похват, за да получи нещо от баща й. Винаги бе успявала. Това бе последният й ход — винаги бе смятала, че стои над подобни женски хитрини, но сега й се стори съвсем уместно. Жалко, че не бе имала възможността да се поупражнява пред огледалото.
Усети как сърцето й учестено заби. Усмивката й леко помръкна. Изглежда усилията й бяха напразни. Хоксмур не омекваше, нито се разтапяше, готов да изпълни всяко нейно желание. Напротив, изглеждаше още по-непроницаем и далечен. Доминик виждаше как лицето му се изопва, раменете му се опъват, панталонът му се издува отпред…
Не, всъщност съвсем не гледаше натам, нали?
Той внезапно скочи от креслото. Грабна с една ръка котката от масата и се надвеси над нея, вкопчен с другата в облегалките на креслото й. Изглеждаше огромен, тъмен, могъщ и толкова завладяващ, че тя едва се сдържа да не се отдръпне.
— За късмет — изръмжа той. — Предполагам, че ще ви взема за късмет.
Доминик реагира, без да мисли. Тялото й реагира. Разумът й… е, за миг разумът я бе напуснал.
— Благодаря ви! — извика младата жена и обви ръце около врата му. „Благодаря ви“? Защо го бе казала? Лицето й се притисна в рамото му. Сълзи опариха очите й. Сълзи? За какво?
Опита се да подсмъркне тихо, не успя и зарови лице в топлината на ленената му риза, измокряйки я обилно. Той миришеше на… мъж. Сърцето й подскочи в гърдите.
— А-аз съм… — Трогната от щедростта му? Не, по-точно дълбоко унизена. Той бе твърд като леден блок. Сигурно изпитваше неудобство заради нея. Да се хвърли на врата на един клиент, за Бога! Отличен пример за жена, която би трябвало да бъде образец на самообладание и хладен разум по време на делови преговори! Ха! Едва ли баща й щеше да се гордее с нея!
— Аз съжалявам… — Най-после събра сили да се отдръпне. Хоксмур навярно се чудеше как по- деликатно да се измъкне от неловката ситуация. Не, той със сигурност знаеше как.
Беше се поддала на тялото си. Разумът й блажено отсъстваше. Извърна лице към врата му и усети наболата му брада, както и силния ритъм на пулса под кожата му, стоплена от дъха й. Тъкмо тялото й почувства промяната, дори преди тя самата да я усети. Една ръка се обви около кръста й и я повдигна по- високо, по-близо към него.
Изведнъж й се стори, че ще полети.
— Господин Хоксмур — задъхано прошепна младата жена. Нещо повдигна брадичката й, приближи устните и. Стаята се завъртя във вихрушка от златиста светлина. Не бе възнамерявала да се стига дотук. Осъзна, че всичко това далеч не се вмества в рамките на деловите отношения. А да прекрачи границата на деловите отношения с мъж като Хоксмур бе изключително опасно. Но в същото време тя се чувстваше в пълна безопасност, сгушена до него, изпълнена с лекота, сякаш се носеше по пухкави облаци.
— От виното е. — Гласът му прозвуча странно интимно и тя цялата изтръпна.
Доминик облиза устните си и почувства топлия му дъх.
— Виното — промърмори тя, опитвайки се да избистри съзнанието си. Невъзможно. Той бе прекалено близо. Очите й се притвориха. Тялото й сякаш се разтвори в неговото. Силата й се стопи, също както и трезвият й разум. — Да не би да се опитвате да ме извините?
— Не вас, а себе си.
— И получава ли се?
— Не съвсем. — Пръстите му се плъзнаха по брадичката й, по шията й, после леко докоснаха устните й.
Доминик се повдигна, молеща за целувка.
— Още една? — дрезгаво изрече той и вдигна глава.
— О, да. Само още веднъж.
Палецът му се спусна надолу по шията й, едно нежно докосване, което я накара да отметне глава и да му поднесе устните си. Те се разтвориха и изпуснаха въздишка на искрено удоволствие.
