— Защото, скъпа моя госпожице Уилъби, когато удостоя някоя жена с вниманието си, докато трае връзката ни, тя е единствената, която съществува на света за мен.
Доминик премигна срещу него и в следващия миг по лицето й премина сянка на смущение. Изглежда осъзна, че бе отишла твърде далеч и бе навлязла в непознати води. А Николас внезапно пожела да си вземе думите назад. Много ясно си представи какви образи преминават през съзнанието й — библиотеката в Каус, Маргарет, просната под него — прииска му се да заличи с един замах този образ и да я освободи завинаги от него.
— Не мислете за това — рече дрезгаво младият мъж. Тя се отдръпна толкова внезапно, че той се протегна, за да я улови за ръката. Усети как се вцепени от докосването му. Очите й бяха станали огромни.
— Аз не мисля за…
— Да, мислите. — Стисна раздразнено челюсти, макар да не разбираше причината за собствения си гняв. — Това не съм… истинският аз.
— Във вашия свят нищо не е така, както изглежда, нали? Всичко е измамно и прикрито. Дори и вие.
Той не отделяше поглед от нея, едва сдържайки се да не я сграбчи в прегръдките си и да впие устни в нейните. Страстните желания, които го изгаряха, го подтикваха да го стори. Мъжката гордост… е, по дяволите, мъжката гордост бе отстъпила настрани, потъпкана от госпожица Уилъби. Не, по-скоро това, което го възпираше, бе съвестта му.
Пусна ръката й, преди да забрави за съвестта.
— Права сте — рече. Усети острия й поглед. — Хайде сега, не се учудвайте, госпожице Уилъби, и без това сте свикнали винаги да сте права.
— Разбира се, че съм. Просто не съм свикнала другите да го признават.
Николас избухна в смях. За миг се почувства много по-млад, опиянен от вкуса на радостта, сладка като зрял и дъхав плод. Погледите им се срещнаха и усмивката му помръкна. Тя изглеждаше уплашена.
Хоксмур хвана ръката й.
— Доминик, какво ви е?
Тя трепна и се опита да изтегли ръката си от неговата, ала той не я пусна. Отдръпна се назад и се сви в ъгъла на каретата, докато той се приближаваше към нея.
— Нищо — отривисто отвърна тя. — Просто съм… разтревожена за цялата работа около Дру. Дори още не съм ви благодарила за Григс и Хатън.
— Не ми благодарете.
— Но след като днес уредя всички дългове, вече няма да имам нужда от закрила.
Дяволски грешеше в предположението си. Хоксмур погледна към тънката й ръка, сгушена в неговата.
— Трябваше да оставите Бритълс да уреди този въпрос. Вие не бива да имате нищо общо с това, същото се отнася и за Дру. Бритълс е изключително коректен и дискретен.
— Да, предполагам, че е. — Стрелна го с поглед. — Знаете ли, вие забравихте пощата си.
Устните му леко трепнаха.
— Това беше нарочно.
Тя подсмъркна и потърка носа си.
— Предполагам, че не е било делова кореспонденция.
— Повечето бяха покани. Нито едно от писмата не е свързано с работа, нито пък е плод на искрена загриженост, с изключение на това. — Пусна ръката й и извади писмото от джоба си, съзнаващ, че погледът й не изпуска нито едно негово движение. — Ремонтът трябва да стане много бързо. В най-скоро време ще имам нужда от „Мисчиф“. Затова се нуждая от помощта ви.
— Но ние току-що обсъдихме всички естетически подробности, Хоксмур.
— Червеното кадифе, позлатените херувимчета и орлите ще трябва да почакат. Моят много по- належащ проблем е следният: ще ми отнеме твърде много време да преценя влиянието на увеличената заради оръдията тежест, върху баласта и дължината на платната…
— Забравяте ватерлинията.
— Да, и това също. Разбира се, бих могъл и сам да се справя, ако получа чертежите. Но времето ме притиска. Трябва да отплавам колкото е възможно по-скоро.
— Разбирам. — Доминик прехапа долната си устна. Той почти чуваше как се въртят малките колелца в мозъка й, подобно на идеално смазан механизъм.
— Какъв е проблемът?
— Това не е част от договора.
— Кое не е част?
— Моята помощ.
— Искате да ви заплатя? Няма проблем.
— Не съм сигурна. — Скръсти ръце и замислено задъвка устни. Странно как тази жена умееше постоянно да привлича вниманието му към устните си. — Разкажете ми за това писмо.
— Не мисля, че е разумно.
— Тогава не мога да ви помогна.
— Не можете да го направите.
— Да направя какво?
— Да ме изнудвате. Никой не го е правил.
— Шегувате се.
Николас се втренчи в нея и издиша шумно.
— Защо мислите, че е лесно да ме изнудват?
— А не е ли?
— Не, по дяволите! — Хоксмур се размърда притеснено на мястото си. В гърдите му се надигна раздразнение, мъжката му гордост бе наранена. — Никога досега не съм изпадал в положение, когато аз… — Оголи зъби. — Когато аз…
— Когато се нуждаете от някого? — Гледаше го без да мигне и Николас изпита желание да изкрещи. — Вие наистина се нуждаете от мен, господин Хоксмур. Поне така ми се струва. При това отчаяно.
— Никога в живота си не съм бил отчаян — озъби се той, определено чувствайки се неудобно от целия този разговор. Облегна се назад и разкърши рамене. Осъзна, че бе смачкал писмото в юмрука си.
— Е, ако толкова много се нуждаете от кораб, вземете „Флийтуинг“.
— Чудесно. Може би ще направя тъкмо това.
Тя чукна силно два пъти по покрива на каретата.
— Какво, по дяволите, правите? — изрева Хоксмур.
Проклетата изобщо не му обърна внимание. Колата спря. Тъкмо посегна към дръжката на вратата, когато Хоксмур захлупи с ръката си нейната и притегна крак, за да препречи пътя й.
— Пуснете ме. Апартаментът на Дру е точно зад ъгъла.
Николас погледна през прозореца и се намръщи. Откъде, по дяволите, й бе известно това? Тя го погледна право в очите. Цялата му арогантност мигом се стопи.
— Просто исках да ви помогна да слезете — промърмори младият мъж, завъртя дръжката и отвори широко вратата. Обърна се, обви и двете си ръце около кръста й и я свали толкова бързо от каретата, че тя едва успя да си поеме дъх. Краката й стъпиха на паважа и тя сграбчи шапката си, килнала се на една страна.
— Чудесно — рязко рече той и погледна към нея.
— Чудесно — подсмъркна тя и му хвърли един свиреп поглед. После се завъртя на пети и с бърза крачка се отдалечи.
— Купете си нова шапка — извика той подире й, наблюдавайки как къдриците й подскачат по гърба й. Перата на шапката се люлееха в унисон с гъвкавата й походка. — Проклета жена… — изръмжа под нос Николас, неспособен да откъсне поглед от нея.
— Сър?
Хоксмур му се озъби.
— Няма нищо, по дяволите! Нищо, което да не може да се излекува в кръчмата на Мърси. И
