— Господин Банкс, престанете да говорите и ме изслушайте. Моят проект е безпогрешен и е блестящо замислен. Аз съм вашият единствен шанс да разбиете монопола на Вандербилт.
— Мили Боже, това се казва женско нахалство!
— Не се изхвърлям. Уверявам ви, че с този кораб ще можете да изминете разстоянието от Ню Йорк до Сан Франциско, заобикаляйки нос Хорн, само за три месеца.
Банкс я зяпна втрещено.
— Мила моя, вие сте полудяла. Няма кораб, който да е в състояние да направи това, което казвате.
— Тъкмо обратното. Само ако ми позволите да ви обясня, ще ви докажа, че в изчисленията ми няма грешка.
— Проклето самодоволство!
— По-точно казано, аз никога не греша, господин Банкс.
Банкс само мигаше с отворена уста насреща й, докато тънкият й пръст, облечен в ръкавица, потропваше по лакираното дърво на кораба.
— Да не би да се опитвате да ме убедите, че сте жертва на саботаж?
— Да, мина ми тази мисъл.
Банкс отметна глава и избухна в смях. Доминик се намръщи.
— Никак не е смешно, господин Банкс. В момента конкуренцията между корабостроителите е особено жестока. Не бих се учудила, ако онези главорези от „Стрънк и Нийдърмиър“ нарочно са махнали част от баласта, за да ми навредят.
Банкс поклати глава.
— Госпожице Уилъби, ако смятате да участвате в мъжкия бизнес, научете се да преглъщате неуспехите си и да признавате грешките си. Спестете ни женската привичка за всичко да обвинявате другите.
— Презирам подобна привичка, господин Банкс. Виждала съм и твърде много мъже, които обвиняват съпругите си за своето нещастие.
Банкс изръмжа.
— В този момент, госпожице Уилъби, кого трябва да обвиня за съсипването на костюма ми? Може би Сайлъс Стийл, който ви е позволил да ме примамите на това жалко подобие на кораб? Или баща ви, задето е създал още една самоуверена жена с остър език? Светът е пълен с такива като вас. Единствената ми надежда е, че скоро ще се омъжите и веднага ще забременеете.
Доминик усети как кръвта се отдръпва от лицето й.
— За Бога, дори не го казвайте, господин Банкс!
Банкс я изгледа изпитателно.
— Вашето бъдеще не е в корабостроенето, госпожице Уилъби. Ще се погрижа за това. Преди баща ви да се върне, корабостроителната компания „Уилъби“ ще е само спомен.
— Правите ужасна грешка, господин Банкс.
Духна вятър и Банкс сграбчи шапката си. Доминик го чу как изруга под нос.
— Не мога да отрека, че притежавате дяволски силен дух — изрече банкерът, докато се взираше в приближаващата лодка. — И повече смелост от много млади мъже. Жалко, че сте толкова самонадеяна. Обзалагам се, че до днес не сте се качвали на тази шхуна, за да я изпитате.
— Имах късмет, че успях да я построя, сър, без баща ми да разбере. Както вече ви казах, сигурна съм…
— Това си е ваш проблем, госпожице Уилъби. Не познавам корабостроител и търговец, който ще рискува да повери репутацията си на една жена.
— Ще го направи, ако е достатъчно амбициозен каквато съм аз.
— Или толкова алчен? А ще ми кажете ли, госпожице Уилъби, каква е вашата цел? Какво искате да докажете на света?
Доминик не се поколеба с отговора:
— Само едно нещо, господин Банкс — че „Мисчиф“ е най-бързият презокеански кораб. И ще го направя!
— Да — промълви банкерът след кратко мълчание. — Не знам защо, но поради някаква дяволска причина ви вярвам, че ще го постигнете.
Лондон, Англия, август, 1850
„Банята“ в труднодостъпния квартал Сейнт Джеймс, известна като „Клуб за джентълмени на Джей“, бе привилегия само на избрани членове на висшето общество. Освен това беше най-идеалното място в цяла Англия, където човек можеше да се отдаде на забранени удоволствия, без да се страхува, че някой ще узнае. Входът в този рай бе достъпен само за малцината избраници, определяни от червенокосата Джей, собственичка на заведението. Фактът, че клубът не се различаваше особено от един първокласен публичен дом, бе известен на ограничен брой посетители. Клубовете за джентълмени процъфтяваха из целия град, осигурявайки игрални зали, стаи за четене и отдих. На пръв поглед това, което предлагаше Джей, не се различаваше особено от асортимента на конкурентните заведения. Много малко мъже имаха право да минават през заключените двойни врати в дъното на тъмното стълбище, водещи във вътрешността на къщата, където се носеше сладникавият дъх на опиума. Там голи жени очакваха мъжете, за да ги отведат на места, които никога не са и сънували. Там всички житейски неприятности се изпаряваха за миг. Един мъж можеше да се пристрасти към баните в клуба на Джей също като към виста, и като истинска делова жена тя отлично го разбираше.
Това, което липсваше на някой мъж в обществото, той можеше да си го осигури тук по други начини. Джей имаше слабост към американците, които плащаха скъпо и прескъпо, за да проникнат в забранения рай.
— Какви са предпочитанията ви за тази вечер, господин Уилъби? — попита Джей и гостоприемно повдигна тежката кадифена завеса. Стаята бе голяма, окъпана в светлината на свещите, сякаш отделена напълно от външния свят. Единствените мебели бяха огромното овално легло, позлатеният свещник и дълбоката вана в единия ъгъл. Над ароматните й води се издигаше пара в мълчалива покана.
Дру Уилъби пъхна ръка в джоба на панталоните си и измъкна руло от смачкани банкноти и няколко монети. Бръкна по-надълбоко и извади и последните си пари, като ги стисна в шепа.
— Сабин, разбира се.
Джей сведе поглед за миг. Постави ръка върху дантелата, подаваща се от маншета на сакото му.
— Страхувам се, че тази вечер Сабин е заета другаде. Може би ще си изберете друго момиче.
Дру усети как вътрешностите му се преобръщат. Стисна смачканите банкноти. Обля го вълна на дълбоко разочарование. Сабин. В полумрака на свещите за него тя бе неясен облак от златисти коси, напевен глас и пищни форми. Една жена, която караше крайниците му да омекват и сърцето му да се разтуптява само при мисълта за нея. Винаги успяваше да прогони демоните, които терзаеха душата му, дълго след като слънцето изгрее на хоризонта. Не познаваше друга като нея.
„Заета другаде…“
Устата му пресъхна. Имаше нужда от чаша уиски.
— Т-това никога не се е случвало досега.
Усети умолителната нотка в гласа си и се намрази за слабостта си. Видя как под дебелия слой пудра лицето на Джей се изопна. Преглътна, копнеещ за глътка алкохол, а по челото му избиха големи капки пот.
Джей се усмихна студено.
— Сигурна съм, че Клотилд ще ви хареса. Тя е руса и също…
— Кой е той?
— Сър?
— Мъжът, с когото е Сабин. Кой е той?
— Господин Уилъби, вие отлично знаете, че изключително много държа на дискретността. Няма да…
— Да, но аз ще го направя. — Дру се шмугна покрай жената, отърсвайки ръката й от ръкава си. Тръгна забързано по коридора, като пътем отмяташе кадифените завеси. Чу зад гърба си шумоленето на полите на Джей, както и че вика онова свирепо животно Цезар, но не им обърна внимание. Не го засягаха и
