възмутените протести на обезпокоените клиенти.
Значи го гонеха от това място. След като не можеше да има Сабин какво значение имаше? И тази илюзия, както и много други, се сгромоляса. Нима някога не се бе смятал за ловък бизнесмен, за корабостроителен магнат, комарджия, мошеник, страхотен любовник, но най-вече за достоен син?
Отметна последната завеса и я видя — един русокос ангел с божествено тяло, излегнат върху леглото, застлано с черна покривка. В първия миг видя само нея през мъглата от опиумен дим. Дали тъкмо той бе накарал очите й да блестят така? Дали неговото име мълвяха полуразт-ворените й устни или нечие друго?
„Николас…“
Дру пристъпи в стаята и вдигна юмруци, когато една мъжка фигура изплува от тъмните сенки. Един мъж, необикновено висок, с широки и мускулести рамене, който би смразил кръвта на всеки, дръзнал да го обезпокои, се надигна от Сабин и приближи към Дру. Мъжът бе гол и въпреки това не приличаше на безпомощна жертва. Целият му вид показваше, че той е този, който владее положението. Това личеше от формата на краката му, от гордата извивка на главата му, но най-вече от сребристия му поглед.
Дру мигом застина, усещайки как целия му гняв се изпарява, и отново се намрази заради страхливостта си.
— Господин Уилъби! — Джей се закова зад Дру. Гласът й бе станал писклив, почти истеричен. — Мили Боже! Съжалявам много! Поднасям най-искрените си извинения! Цезар! Ела тук! Веднага изведи господин Уилъби от къщата ми!
— Не. — Думата бе произнесена с нисък и тих глас, но накара Цезар и Джей да замръзнат на местата си. После мъжът — навярно Николас? — наклони глава, сякаш нещо внезапно бе привлякло вниманието му. Димът продължаваше да се вие около него, обгръщайки го в някаква тайнствена пелена. — Казвате се Уилъби, така ли?
Сабин се размърда в сенките и се скри зад мъжа. Ръката й се плъзна по мускулестото бедро, седефено бяла на фона на смуглата кожа. Дру усети как гневът му се завръща, изпълвайки гърдите му.
— Моето име няма никакво значение, човече. Дойдох, за да взема това, което ми принадлежи.
Устните на мъжа се извиха в лека усмивка.
— Виждам. Тази битка едва ли си заслужава — нехайно изрече. — Вие сте от корабостроителната компания „Уилъби“, така ли?
Дру изпита дълбоко разочарование. Напоследък нямаше никаква изгода да признава кой е, още по- малко пък в подобно място. Но от друга страна бе глупаво да отрича очевидното.
— Точно така. — Питаше се дали това признание ще възпре мъжа да го смачка с един замах на пода. Поради някаква причина бе уверен в това.
— Доста трудно е да ви намери човек.
Дру се смая. Стотици мисли се блъскаха в главата му. Първата едва не го накара да се обърне и да побегне. Може би кредиторите му бяха наели този човек, за да го накарат да си плати дълговете. Мъжът изглеждаше достатъчно застрашителен. Дори гол приличаше на човек, който би накарал и стоманата да се огъне под волята му. Едва ли би се затруднил с един затънал до гуша в дългове човек, който се криеше от закона.
Мъжът извърна глава, промърмори нещо на Сабин, наведе се и вдигна панталоните си от пода. Движеше се с почти животинска грация, обърнат с гръб към Сабин. Освободи я с едно пренебрежително махване на ръката. Дру едва не се задави от ярост, когато Сабин скочи от леглото и мина бързо покрай него с лице, скрито зад рус облак. Дру се протегна към нея, вдъхвайки упойващия аромат на жасмин, докато отчаяно я гледаше как излиза заедно с Джей от стаята.
Обърна се и видя, че мъжът бе седнал на леглото и обуваше ботуша си. Черните му вежди се повдигнаха въпросително към Дру.
— Тук някъде има бутилка петдесетгодишна мадейра. Налейте си.
— Аз… — Устата на Дру се напълни със слюнка. Поколеба се. Мъжът се държеше странно любезно. — Благодаря, с удоволствие. — Осъзна абсурдността на ситуацията, докато си наливаше щедро. Изпи виното на един дъх. Усещаше погледа на мъжа върху себе си. — Доста странно място за делови разговори — рече Дру.
— Не по-лошо от всяко друго. Може би дори е по-добро от това, което имах предвид.
Космите по врата на Дру се изправиха. Ако един мъж имаше нещо за криене — което важеше с пълна сила за него — този приятел изглеждаше доста заплашителен. Отчаянието го сграбчи в ноктите си. Алкохолът изгори вътрешностите му. Наля си още една чаша. Помисли си за пистолета, който наскоро си бе купил, и съжали, че не го бе взел със себе си.
— Нуждая се от кораб — рече мъжът.
— Кораб? — повтори Дру. Усети как крайниците му омекват от облекчение и се уплаши, че ще се свлече на пода.
— Шхуна. Може би четири или пет, ако остана доволен. От кърмата до платната и такелажа. Всичките да са поне тридесет метра дълги и приблизително двадесет и пет до ватерлинията. Да са бързоходни и обзаведени с всички удобства. Искам да са с меден обков, с пълна екипировка и пригодени за презокеанско плаване. Знам, че вашата компания строи точно такива.
— Да промърмори Дру в чашата си. — Вие сте чули за нашите най-нови корабни проекти.
— Поставих си за цел да разбера кой строи най-бързите кораби — ухили се мъжът. — Освен мен, разбира се.
— Разбира се. — Дру се втренчи в чашата си.
— Ще ви заплатя щедро — додаде непознатият, докато наблюдаваше Дру. — Петдесет хиляди лири за всеки кораб, след като, разбира се, ги изпитам за скоростта.
— Естествено — се чу да казва. Внезапно на гърлото му заседна огромна буца. Стисна чашата, за да прикрие треперенето на пръстите си. Четири кораба за петдесет хиляди лири всеки. Само половината от тази сума можеше да го избави от всичките му дългове и да измъкне лондонския клон на компанията „Уилъби“ от финансовите затруднения.
Затворът за длъжници щеше да остане само несбъднат кошмар.
Съвсем справедливо бе да поиска половината от Доминик, след като й поднася на тепсия такъв обещаващ клиент. Тя никога нямаше да узнае, че се бе провалил като бизнесмен и надежден наследник. Нямаше да има укори за липсата на амбиции, нито пък щеше да се наложи да дава дълги обяснения за пристрастеността си към заровете и пиенето.
Все пак не му се искаше да удовлетворява желанията на този мъж, без да е получил някаква компенсация за загубата на Сабин.
— Моят близнак — започна Дру — наскоро ми писа от Ню Йорк. — След няколко седмици ще започне състезанието в Каус.
— Да. Близо до остров Уайт, на изток от Портсмут. Финансира се от Кралския яхт-клуб. Всяка година участвам в състезанието в моя клас шхуни. Наградата е пет-десеткилограмова златна купа, присъдена за пръв път от Чарлс II. Казвате, че вашият близнак ще участва в състезанието?
— Да, и се надява да сключи изгоден договор за нашия последен кораб „Мисчиф“. — Дру сви устни, припомняйки си последното писмо на Доминик, което бе пъхнал в джоба на палтото си. — И да смае целия свят, като счупи всички досегашни рекорди по бързина. О, да, и да натрие носовете на всички англичани.
— Амбициозен младеж.
— Кой?
— Вашият близнак.
Дру се поколеба само за миг.
— Да, такъв е. — Имаше нещо особено вълнуващо да остави този мъж в заблуждение. И когато този надменен англичанин разбере, че е победен от жена, както със сигурност ще стане… Заля го огромна вълна на задоволство. Нещо му подсказваше, че този мъж не е от хората, които лесно могат да преглътнат едно поражение. Усещането за победа бе вълшебно. — Моят близнак е един от най-добрите корабни конструктори и моряци в Ню Йорк. Твърди, че „Мисчиф“ няма равен на себе си по бързина.
Мъжът се извиси някак си застрашително над него. Ризата му бе разкопчана почти до кръста, а
