огромна скала. Но не я изплаши самият танц. Разбира се, тя никога не си бе представяла, че някой може да се движи по такъв необикновено предизвикателен начин, ала сам по себе си той бе по-скоро смайващ и можеше да я накара да се изчерви, но не и да се изплаши. Не, страхът, обзел я до дъното на душата й, бе от жената, чието гъвкаво тяло се извиваше в една феерия от руси къдрици и прозирен лен.
Ала не бе породен от пищното тяло, екстравагантно изложено на показ от късата селска блуза, която оставяше открит корема, а ниското деколте разголваше раменете и по-голяма част от гърдите; от бялата ленена пола, която плътно прилепваше по бедрата и се вдигаше високо над коленете, докато тя се въртеше в сладострастни движения. Не се дължеше и на силно дръпнатите в ъгълчетата очи на жената, златистата й кожа с цвят на мед, нито на прекалено пълните и чувствени устни. Не беше и заради хрипливия й глас. Не бе нито едно от тези неща, неща, които биха възбудили огромна завист и у безкористната жена, и у най- строгата пуританка. Не беше дори и широкият колан, украсен с перли, диаманти и сапфири, който се спускаше ниско отстрани на едното бедро. Колан, изработен във формата на извит скорпион, който мигом привличаше погледа върху трептящия корем. От нанизите с перли висяха малки звънчета и се губеха в сенките между бедрата й, хипнотизирайки всички присъстващи и оставяйки ги зяпнали в захлас.
Рейна се обърна с гръб към публиката си, отметна глава назад и заизвива бедрата и ханша в ритъм, който накара Доминик да си припомни за библиотеки и бюра и за Хоксмур със смъкнати до глезените панталони.
Шията и лицето й пламнаха. Усети как устната й смаяно увисва. Рейна не носеше нищо под полата си. Отзад — Доминик преглътна — това бе смразяващо ясно. Отпред… е, без колана, подскачащ между бедрата й, всеки можеше да го види.
Внезапно осъзна какво я бе изплашило.
Това бе погледът в очите на Рейна, кипящата енергия, която струеше от нея. Макар че омагьосваха всеки мъж на поляната, те бяха предназначени само за един-единствен. Тя танцуваше само за Хоксмур. Но това не бе танц на любовница и изкусителка. Циганката танцуваше като хищник.
Доминик погледна към Хоксмур. Сянка бе втвърдила чертите на лицето му. Устните му бяха спокойно отпуснати — пълни и чувствено извити. Очите му бяха приковани в Рейна.
Доминик почувства как пръстите на Омар стиснаха здраво ръката й. Нали не бе направила движение към Хоксмур? Нали тялото й не бе реагирало, преди разумът да й заповяда? Какъв беше този порив да застане пред него, да закрие тази гледка, да сграбчи брадичката му и да го накара да отвърне очи от танцуващата жена? Не я бе грижа, че веднъж е бил достатъчно глупав да пожертва кораба си заради една нощ с това екзотично създание. Не я интересуваше дали той ще прекара още сто нощи с Рейна и ще загуби сто кораба, стига това да не засягаше нито нея, нито „Мисчиф“. Трябваше да съсредоточи мислите си и да планира бягството си. Тогава защо всичките й мисли се изпариха за миг, когато очите на Хоксмур се присвиха и се приковаха в Рейна, блеснали от интерес и желание?
Младата жена се обърна, изпълнена с отчаян стремеж да се махне, но Омар я стиснаха още по- здраво.
— Ще останеш — каза гигантът. — Ще научиш нещо.
Доминик затвори очи, когато Рейна премина бързо покрай нея, обвита в облак от ухания.
— Не ме интересува нищо, което може да ме научи тази жена.
— А би трябвало.
Доминик потисна желанието си да го зашлеви. Какво можеше да знае този странен и непознат мъж за нея или за нейните чувства? Омар със студените си очи, топлите ръце и странните молби. Странно, но тя не се изплаши, когато той я отведе у дома си, нито когато коленичи на пода пред нея, разпусна косата й и бавно прокара пръсти през нея. Не направи нищо повече. Не каза нищо. Не й зададе никакви въпроси, а тя се страхуваше да му зададе. Беше й дал да пие гъсто и сладко червено вино и смокини. И беше я наблюдавал и галил косата й с явно възхищение.
Проклет да е Хоксмур! Каква игра играеше? Държеше се така, сякаш в плановете му не влизаше нищо друго, освен още една нощ с Рейна в джунглата. А тя бе пленница на Омар. Всичко бе твърде обезпокоително.
— Не мога да гледам това — прошепна Доминик, забила поглед в пясъка. Чуваше звъна на звънчетата и знаеше, че Рейна танцува пред Хоксмур, а той е впил поглед в подскачащия й корем. Китарата свиреше приглушено и въпреки това акордите сякаш още повече сгъстяваха напрежението във въздуха, в душата на Доминик. Искаше отчаяно музиката да спре и танцът да свърши.
— Не се страхувай. Той не я обича.
Доминик извърна бързо поглед към Омар. Той я гледаше невъзмутимо.
— Обичал е само една жена и никоя друга оттогава.
— Коя е тя? — попита Доминик, преди да успее да се спре.
— Няма значение. Тя умря преди много години.
Доминик изпита странна пустота.
— Изглежда го познаваш много добре.
— Някога го познавах. — Омар погледна към Хоксмур. Лицето му леко се изопна. Това бе първата проява на някакви чувства у този мъж. — Той ми спаси живота. — Преди Доминик да отговори, Омар плесна с ръце. Музиката спря. — Достатъчно. Вече сме гладни. Халид, двамата със Саид ще се грижите за нашите затворници до сутринта.
Един дребен мъж, облечен в бяла бедуинска роба изникна пред Доминик и се вторачи похотливо в нея.
— Не за нея — тихо рече Омар, но в гласа му прозвуча стоманена нотка. Доминик му бе дълбоко благодарна, че я закриляше от всички останали мъже. Бедуинът Халид сведе глава в мълчаливо покорство, но похотливия блясък не изчезна от очите му. — Отведете затворниците в най-отдалечената колиба, погрижете се да бъдат нахранени и не ги изпускайте от поглед — нареди Омар. — Пазете ги добре или ще ви накарам да платите много по-скъпо отколкото предишният ви господар.
— А
— До сутринта го оставете на Рейна. Няма да предприеме нищо, нито пък ще се опита да избяга без тази жена. — Омар се наведе по-близо към Доминик и тя се запита дали той бе усетил как се скова от заповедите му. — Ела. Ще те нахраня със студена супа от грозде и ще те напоя с гъсто вино, а ти ще ми разкажеш всичките си тайни. А след това ще танцуваш
— Ти винаги си се смятал за идалго — измърка Рейна с ниския си дрезгав глас. Тя се движеше с котешка грация през тъмните сенки, а малките звънчета подрънкваха, докато палеше свещите в ъглите на малката си хижа. След миг мекото им сияние освети стените. Стаята съдържаше много съкровища, което доказваше колко доходни бяха контрабандата и плячкосването. Омар имаше много основателна причина, за да се грижи добре за красивата циганка. Рейна пазеше тайните му, а в замяна той се грижеше за нея и я закриляше. Това бе споразумение, което удовлетворяваше и двамата. Знаеха го само те и Николас.
Всеки нормален мъж би бил изкушен да се отпусне в приятната обстановка, особено в присъствието на Рейна. Екзотичната хубавица плисна в две чаши малко от гъстото вино с цвят на рубин и се приближи към него с подканващо извити устни и полюшващи се гърди. Звънчетата изкусително иззвъняха. Ала Николас не можеше да бъде заблуден толкова лесно. Независимо колко усилено се опитваше да прикрие гнева си, очите на Рейна изпускаха огнени искри. Тя бе жена, от чиято ярост мъжете се страхуваха повече, отколкото от някой изгладнял тигър. Нямаше да го отрови, за да получи изисканото си отмъщение. Без съмнение завързаните му ръце разпалваха извратеното й въображение. Беше заповядала на своя верен пазач, един огромен циганин, да завърже глезените му с вериги и да ги прикове към стената. Хоксмур стоеше с разкрачени крака, с ръце завързани зад гърба — нейният затворник или поне той искаше да я накара да повярва в това. Наблюдаваше я с известно любопитство, докато тя пъхаше ключа от веригите му в широкия колан на полата си.
— Идалго — задъхано промълви тя, с поглед, прикован в слабините му. Изви се към него и отърка леко великолепните си гърди в широката му гръд. Той не трепна. — Държиш се сякаш си син на някой… може би английски аристократ?
