Пленница на вятъра

пред нея, с лице, изопнато от желание, и с тяло, напрегнато като опъната струна. Представи си как я наблюдава. Раменете и се извиха и коприната сякаш я опари, когато се изпъна болезнено върху гърдите й. Кръвта й запулсира във вените. Отметна глава назад, почувства как косата й се разстила върху гърба й и пое дълбоко въздух. Дълго сдържани желания се раздвижиха, все едно събудени от стогодишен сън. Невидими ръце замилваха гърдите й, обхванаха нежните им кълба, разтриваха набъбналите им зърна. Изведнъж Доминик осъзна, че това бяха нейните ръце. Разтвори широко очи и видя Омар, чу дълбокия му смях, завъртя се, но не избяга. Музиката я бе завладяла. Страстта я бе оковала като затворник. Бедрата и се люлееха, повдигаха, извиваха. Ключалката се дръпна нагоре и притисна мястото, което още никой мъж не бе познал. С всяко движение на краката й, ключалката се издигаше по-високо между бедрата й. Утробата й се обля в топлина. Доминик пъхна ръка навътре между бедрата си, докосна веригата, докосна влажната коприна и се разтърси от непознати, но божествени тръпки. Чу силен вик, почувства, че това бе собствената й молба за освобождение, но не я бе грижа. Още един вик… Внезапно нахлу студен въздух… Сепна я мъжка ругатня. Изстрел разцепи нощта.

Тя се завъртя. Хоксмур стоеше на прага, а зад гърба му се издигаха пламъци и пушек. В едната си ръка стискаше огромна сабя, а в другата — димящ пистолет.

Доминик се извърна към Омар. И тогава видя кръвта.

ГЛАВА 14

Коприната бе с цвят на слонова кост. На светлината на свещите се превръщаше в прозрачно було от розова феерия, която не скриваше нищо, докато тя танцуваше с отметната назад глава и полуразтворени устни.

Николас чу как кръвта забуча в ушите му. Устата му мигом пресъхна. Желанието лумна в кръвта му като изгаряща и помитаща всичко огнена лава.

— Ти го застреля! — извика тя.

Крака, много по-гъвкави и стройни отколкото и в най-смелите му представи, раздвижиха коприната. Цепките отстрани се разтваряха и свиваха, докато той гледаше като омагьосан.

Тя се втурна към Омар.

— Проклет да си, Хоксмур, ти едва не го уби!

Николас впи поглед в чувствената извивка на хълбоците й, до които достигаше лъскавата маса коси, когато тя се движеше. Между двете стегнати полукълба проблясваше дебелата верига и се губеше навътре между бедрата й.

— Ах, Боже! — чу се да простенва той. Това бе стенание на безпомощен мъж, на мъж, обзет от страст, тласнат към убийство…

Тя подскочи и рязко се извъртя към него. Той не видя нищо друго, освен прекрасните извивки на тялото й. Не мислеше за нищо друго, освен че тази прелест бе разголена пред очите на друг мъж, бе видяна за пръв път от друг. Главата му се замая. Тя бе танцувала за друг мъж. От онова, което Николас бе видял, от танца й лъхаше жарка страст и буйна плътска наслада. Нямаше никакво значение, че мъжът бе Омар. Миналото чезнеше с удивителна лекота, когато се появеше жена. Николас бе обзет от кръвожадност, каквато не бе мислил, че може някога да изпита.

— Искаше ли да го убиеш? — Очите й изпускаха гневни искри.

— Да — озъби се той, втренчен в колана, в голия й пъп, в тънкия гъвкав кръст.

— Някога си спасил живота му и затова смяташ, че можеш да му го отнемеш когато ти скимне, така ли? По дяволите, Хоксмур…

— Не, по дяволите… — Веригата между бедрата й прилепваше плътно върху женствеността й. Николас бе виждал веднъж подобно приспособление върху единадесетгодишна девственица, предназначена за жена на бея на Алжир. — Господи — изръмжа той и пристъпи напред, воден от една-едничка мисъл. Сграбчи я за рамото и я привлече грубо към себе си. Коприната прошумоля между телата им. — Ключът — дрезгаво прошепна Николас, — къде е ключът?

Тя примигна срещу него, със замъглени очи и разтворени устни. Той вдъхна сладкия мирис на гъстото испанско вино и я стисна още по-силно. Веждите й потрепнаха.

— Какъв ключ?

— Това… — Сабята му издрънча на пода. Много по-грубо, отколкото бе възнамерявал… не, никога не би го направил, ако поне за миг бе помислил за последствията от действията си — ако си бе припомнил, че тази жена е неговата госпожица Уилъби — той обхвана с длан женствеността й, после я пъхна навътре между бедрата й. Ключалката бе топла и хлъзгава, а коприната около нея влажна. Тя изохка и се притисна към дланта му.

— Омар няма да ти го даде — изрече Доминик с дрезгав и натежал от страст глас. Тази вечер тя не приличаше на себе си. Омар я бе превърнал в нещо съвсем различно.

Николас я пусна и се приближи към Омар. Великанът бе приседнал на ръба на дивана, с широко разтворени крака и с глава, увиснала между хлътналите му рамене. Едната му ръка притискаше напоената с кръв кърпа върху раната на рамото. Мъжът повдигна глава и се втренчи в Николас. Очите му бяха пусти и далечни. Николас изпита такова огромно разкаяние, че сякаш почувства вкуса му върху езика си.

Някога двамата бяха като братя. Истински приятели.

Николас стисна зъби.

— Аз… — Преглътна и се опита да измисли думите, които биха оправдали постъпката му… — Не бях на себе си.

— Да — тихо рече Омар. — Тя е бижу, което е несравнимо с останалите.

— Аз си помислих… — Николас прокара ръка през косата си и погледна към Доминик. Лицето й бе в профил и тя бе забила поглед в пода. Всеки път, щом я погледнеше и тялото му болезнено реагираше. — Не знам какво си помислих. Когато я видях… — Погледна към Омар. Истината му подейства като ведро със студена вода. — Исках да те убия.

— Никога не си пропускал целта, приятелю. Ако си искал да ме убиеш, сега щях да съм мъртъв.

— Винаги си бил снизходителен към мен, повече отколкото съм го заслужавал.

— Ти винаги си бил несправедлив към себе си, Alcalde.

Вратата рязко се отвори. Ибрахим нахлу в стаята със свирепо изражение на лицето. Огромна цицина червенееше на челото му.

— Идваш твърде късно, Ибрахим — каза Омар. — И какво търсиш? Отмъщението е за глупаците. Беше надхитрен от един мъж, окован във вериги. Ако беше останало на теб, вече щях да съм мъртъв, както и Рейна. Сега си върви. Моли се на Аллах, че той не иска война. И, не, той няма да се бие с теб. Alcalde няма нужда да доказва отново себе си… — Омар повдигна вежди. — Освен ако не искаш да бъдеш направен на глупак два пъти през тази нощ.

Ибрахим не показа никакви чувства, като се изключи гъстата руменина, обляла врата и лицето му. Хвърли последен унищожителен поглед към Николас, обърна се и излезе от стаята.

— Ще се споразумеем, Alcalde — рече Омар и се облегна на възглавниците.

Доминик приближи към него, потопи една чиста кърпа в малка купа с вода и започна да почиства раната. Ангелският израз на лицето й, обърнато към Омар, подейства като плесница на Николас. Само три часа с този мъж и вече бе влюбена.

Николас стисна зъби и се замисли. Какви тайни на съблазнител криеше Омар под външността си?

— Ще се споразумеем — повтори той, докато гледаше как ръцете й се движат по гърдите и рамото на черния пират. Когато се наведе, косата й падна напред, докосвайки кожата на Омар. Николас чу въздишката, изтръгнала се от огромното тяло на Омар. Това не бе въздишка на болка, а на удоволствие. Омар я наблюдаваше с плувнали в умиление очи.

— Можеш да вземеш кораба си — тихо рече той. Благодаря ти. — Жестът не бе заради Николас и той много добре го знаеше.

— „Мисчиф“ принадлежи на госпожица Уилъби.

Доминик остро го погледна. Очите им се срещнаха за миг. Странно, но тя не каза нищо.

— Ще се погрижа „Мисчиф“ да се ремонтира — каза Николас, когато тя отново наведе глава. — Ако ти,