— Вие представлявате една наистина непревзимаема крепост, моя скъпа госпожице Уилъби.
— Наистина ли?
Погледът му изразяваше искрено състрадание и странно, но очите му бяха топли и блестяха с една особена мека светлина, когато той наведе глава и се взря дълбоко в очите и.
— Омар те е снабдил с колан, който обикновено е предназначен за девствената невеста на пашата. — Погледът му стана по-настойчив. — За да я запази невинна.
Доминик преглътна.
— Разбирам. А ако пашата поиска да… — Отново преглътна и внезапния блясък в сребристите му очи я накара да съжали за въпроса си.
— Пашата има ключ. — Хоксмур вдигна ръката си.
Доминик се втренчи в миниатюрния златен ключ, стиснат между двата му пръста. Всяка ключалка, предназначена за толкова малък ключ едва ли би била сигурна защита срещу който и да било мъж.
— Разбирам — промълви младата жена, макар че не разбираше нищо, особено за коя ключалка бе предназначен.
— Единствено той притежава властта да я освободи за свое собствено удоволствие… или да я запази недокосната.
Доминик потръпна въпреки горещината и дебелата наметка. Гласът му, гладък като топъл мед, я накара да си представи неща, за които никога не би трябвало дори да помисля.
Той сложи ключа в ръката й. Беше топъл, а пръстите му, които съвсем леко докоснаха нейните, бяха още по-топли. Дланта й се сви около златния предмет. Доминик вдигна поглед към Хоксмур и бе обзета от странното желание да му благодари. Вместо това се загледа в малкия ключ.
— Предполагам, че едва ли ще ми кажете как…
Хоксмур скочи от леглото.
— След като едно единадесетгодишно момиче знае как да си служи с него, и вие ще можете. — С пъргавина, която й се стори смайваща, той се завъртя и се запъти към вратата. — Върху, масичката до леглото има още кафе. Предполагам до довечера ще забравите за храна. Спете колкото искате. Ще ви се отрази много добре. В легена в ъгъла има прясна вода. Сапунът е френски. Ще се насладите на банята, дори и водата да е изстинала. — Обърна се с ръка върху дръжката на вратата. Изглеждаше… е, трябваше да признае твърде внушителен и леко раздразнен. — Ако се нуждаете от нещо през остатъка от деня и нощта, аз ще бъда с екипажа и повечето от хората на Омар в залива, където ще се занимаваме с ремонта на „Мисчиф“. Ще отплаваме веднага щом корабът бъде готов. След ден или два.
Новините приличаха на студена морска вълна, заляла носа на кораб. Доминик спусна крака от ръба на леглото и се опита да се изправи.
— И нима предполагате, че през това време аз ще спя спокойно в леглото? Ха! Няма да стане, Хоксмур! Напразен опит да отклоните вниманието ми, но не мога да отрека, че поне се опитахте. Възнамерявам да наблюдавам ремонта. Способен сте да направите мачтата от най-тежкото дърво и в такъв случай ще потънем като тлъста патица… — Доста добро сравнение, помисли си тя, когато залитна, олюля се и в следващия миг се стовари върху леглото като торба, пълна с олово. — Добре съм — успя да изрече, когато Хоксмур я бутна обратно върху възглавниците и я зави с пелерината си. Доминик се опита да пренебрегне бученето в ушите си. Барабанът започна отново да удря. А ръцете му върху кръста и краката й, докато оправяше наметката, бяха толкова топли, толкова успокояващи, толкова силни. Искаше й се завинаги да останат там. — Господи, колко мразя да съм безпомощна! — простена тя, докато той отново постави студената кърпа върху челото й.
— Да, сигурен съм, че е така. Да се доверите на някого, дори и само за един ден, сигурно е истинско мъчение за вас.
— Не съм казала, че не ви вярвам, Хоксмур. Просто на себе си вярвам повече.
— Ще го приема за комплимент, госпожице Уилъби.
— И би трябвало.
Смехът му бе плътен и дълбок.
— А сега поспете — промърмори младият мъж.
— Кой ме накара да пия толкова много? — попита Доминик, борейки се със съня, копнеейки да почувства отново топлината и сигурността на ръцете му.
— Не бях аз. Само един глупак би накърнил съвършенството.
Не, не той каза това. Всичко бе някаква измама. И не той я целуна по устата с нежността на младоженец. Просто си е въобразила всичко това, искала го е, нуждаела се е от него…
Доминик разтвори широко очи. Лежеше под някакво тежко вълнено одеяло и цялата бе плувнала в пот. Отхвърли завивката, надигна се и издуха влажния кичур коса, паднал на челото й. Сенките в стаята се бяха удължили. Значи бе спала през целия ден. Приближи към края на леглото. Наоколо цареше тишина. В главата й не отекваха силните удари на барабан. Стаята не се залюля. Дори стомахът й изкурка убедително при миризмата на изстиналото кафе върху малката масичка.
Разтри очите си и спомените нахлуха с кристална яснота, дори и тези, които предпочиташе да не си спомня. Омар… Хоксмур… „Котешкото око“… „Мисчиф“…
— Проклетият разбойник ще съсипе кораба ми! — Доминик скочи от леглото и се запъти към умивалника. Един дълбок леген, пълен с вода, заедно с няколко кърпи и голям калъп сапун, я очакваха. Без да се колебае, тя се наведе ниско над умивалника, потопи глава във водата, надигна се, за да поеме въздух, взе сапуна и отново потопи глава. Дори и за едно момиче, което обичаше да се мие с топла вода, освежаващите ручейчета, които се спускаха по врата и раменете й, бяха върха на блаженството. Доминик насапуниса косата си, изплакна я с една кана с чиста вода, уви я с кърпа, после вдигна очи и замръзна. Жената, която видя насреща си в голямото огледало, не бе тя.
О, да, тя беше. Доминик примигна, усети как устата й се отваря и се втренчи в гърдите си, сякаш ги виждаше за пръв път. Извърна се леко наляво, прибра корема си и видя как зърната й щръкнаха. Извърна се леко надясно и впи поглед в извивката на задника си. Никак не беше за изхвърляне. Отново извърна лице към огледалото. Шията й изглеждаше необикновено дълга. Раменете й бяха влажни и блестящо бели. Кръстът й бе удивително тънък. Или може би гърдите й изглеждаха прекалено големи… Много…
Наклони глава, присви очи и плъзна длан по пъпа си. Пръстите й докоснаха колана. Дори и в полумрака на стаята, диамантите проблеснаха, но Доминик не се интересуваше от тях. Никога досега не се бе гледала по този начин. Винаги бе твърде заета с работа, за да се интересува от външния си вид. Вдигна ръце над главата си и видя как гърдите й изпънаха копринената блуза, завъртя рамене и полюшна бедра. Също като Рейна, когато танцуваше.
Коланът се вдигна високо и се впи в бедрата й. Доминик побърза да свали ръце, изчерви се и изведнъж зърна ключа, поставен до умивалника. Сграбчи го, загледа се в него за миг, затвори очи, потръпна и пъхна ръка навътре между бедрата си. Потърси пипнешком ключалката, подпря се с една ръка на умивалника, стисна силно очи и внезапно веригата щракна и се отвори. Доминик се втренчи като омагьосана в нея.
Нещо зад вратата изшумоля. Доминик замръзна. Дръжката на вратата бавно се завъртя.
Хоксмур. От гърдите й се изтръгна хриплива въздишка. Краката й омекнаха. Вкопчи се с две ръце в ръба на умивалника. Да, тъкмо това искаше. Него. Когато се погледнеше в огледалото, тя виждаше само него, чувстваше ръцете му върху тялото си, устните му, мъжествеността му, която се притискаше в слабините й. Искаше отново да се озове в каютата на кораба, върху бюрото, облечена само във влажна коприна… а след миг нищо повече да не ги разделя.
— Омар?
Изведнъж се вледени. Гласът зад вратата не беше на Хоксмур. Резето се вдигна и вратата започна да се отваря. Светлината се отрази върху дългото и блестящо острие.
Доминик се обърна и мигом се скри зад паравана.
ГЛАВА 15
Доминик затаи дъх. От друга страна неканеният посетител ръмжеше и пухтеше като подгонено животно. Неканен посетител. Кой иначе би влязъл в къщата е нож? По пода се чу тътрене на крака. Само един чифт
