източно от Тенерифе и представляваше кратер на огромен угаснал вулкан. Пиратите го бяха избрали заради отдалечеността му, както и заради произхода му. Горните склонове на острова, образувани от пемза и лава, бяха голи, с изключение на стръмните върхове на Пико де Теиде най-високите планини на територията на Испания. Ниските склонове с богата вулканична почва бяха покрити с гъста и буйна тропическа растителност и лаврови гори. Точно там, в средата на ниската част и в сянката на Пико де Теиде, Омар бе изградил селището на контрабандистите от големи скални блокове, свлекли се преди стотици години от върховете. Сега те бяха накацали покрай тесния проток, разделящ острова на две, сякаш подредени от човешка ръка.
През лятото от североизток пасатите брулеха острова, но селото бе защитено от непроходими и влажни гори. Не се чувстваше дори лек повей и въздухът се спускаше като тежка и задушна пелена. Николас примигна през капките пот, които се стичаха от челото му, опипа със зъби конопеното въже, пристягащо китките му, и погледна над ръба на скалата през плетеницата от тъмнозелени лиани към потока в ниското, където закотвеният „Мисчиф“ се поклащаше. Шхуната изглеждаше изоставена и опустошена, но Хоксмур знаеше, че Омар има планове за нея. Големи планове, които включваха основен ремонт и нова мачта.
Надяваше се, че работата ще бъде извършена бързо. Нямаше никакво намерение да остава по-дълго на острова, отколкото се налагаше.
Вдигна поглед към каменната къща в другия край на поляната. Сред останалите кирпичени постройки със сламени покриви тази изглеждаше като дворец и там живееше Омар. Беше украсена с плочки от лапис, а прозрачните завеси от испанска дантела позволяваха да се видят през прозорците светлините на свещите и сенките, които се движеха вътре. На Николас не му бе нужно да се взира особено, за да различи силуета на Доминик. Не беше трудно и да се остави на въображението си и да изпадне в дива ярост.
Не. Познаваше Омар от години. Познаваше способностите му или по-скоро липсата на такива. И все пак…
— Това ли беше вашият план, капитане? — измърмори Майър до него.
— Нещо притеснява ли те? — Николас присви очи, вгледан в стройния силует, който се очертаваше през дантелените завеси. Тя дори не бе погледнала към него, когато Омар я помъкна със себе си. Тялото й бе сковано, устните — упорито стиснати, а и малкото й доверие в него навярно се бе окончателно изпарило. По дяволите, щяха да са му нужни много усилия, за да я накара отново да му повярва след станалото на палубата на „Мисчиф“.
— Простете, сър, но ние продължаваме да стърчим тук, на дъжда, и да понасяме миризмата на дяволските им животни… — Майър се намръщи и кимна с глава към камилите, привързани наблизо, същите камили, върху чиито гърбове бяха прекосили потока, за да навлязат в джунглата. — Завързани сме като овце, нямаме кораб, нито оръжия, а ако ме извините, и никакъв план…
— Тъкмо обратното, Майър. Имаме всичките оръжия, от които се нуждаем.
— Сър?
— Познаваме врага си, Майър.
— Да, сър. Винаги сте ни давали този съвет, сър. Но в момента, ако ме извините, сър, това не изглежда да ни е от голяма полза. Ние сме затворници, сър. А госпожица Уилъби е…
— Е какво?
— Ами, тя е… — Майър се изчерви, примигна и вирна предизвикателно брадичка към капитана си. — Вие я дадохте като разменна монета на онзи пират, сър.
— Това ли съм направил?
— Да, сър, със сигурност го направихте. Аз и хората, сър, ние подозирахме, че в миналото сте вършили доста непочтени неща — не че някои от нас не биха направили същото, ако притежаваха достатъчно смелост, но това… — Майър енергично поклати глава. — Това, сър… ами, сър, ние сме решили да предприемем нещо… дори и против волята ви.
Николас смръщи вежди.
— Да не би да намекваш, че ще се разбунтувате?
Майър отвори уста, но побърза да я затвори. Лицето му придоби пурпурен оттенък. Ако ръцете му бяха свободни, Николас очакваше младежът да се нахвърли с юмруци върху него.
— Не, сър! Аз съм дал клетва за вярност към вас и възнамерявам да я удържа. Всички смятат така. Само че… — Майър приближи и снижи глас: — Доберете се до информация за „Котешкото око“, щом така трябва, сър, каквато и да е тя, а аз съм сигурен, че точно такъв е планът ви. А след това… какво ще кажете да отвлечем госпожица Уилъби и да откраднем стария си кораб „Интрепид“? Винаги съм имал слабост към онова оръдие, сър.
— И да зарежем „Мисчиф“?
— Сигурен съм, че пиратите ще са доволни да го имат.
— Не се и съмнявам. Всеки би бил.
— И вие обичате „Интрепид“, сър, както и оръдието му.
— Разбира се, че ги обичам. И това е чудесен план, Майър, с изключение на едно нещо.
— Сър?
— Госпожица Уилъби никога няма да се съгласи да тръгне доброволно без своя кораб.
Майър примигна и се замисли.
— Сега тоз кораб е ваш, капитане, и вие можете да правите с него каквото си щете, особено ако е заради доброто на всички ни.
Николас се облегна на стената и отново се загледа в сенките зад дантелената завеса.
— Корабът е мой, но само на хартия. Ще ни бъде много по-трудно да отвлечем госпожица Уилъби, отколкото да се справим с въоръжените хора на Омар.
— Тя няма да знае за плановете ни, сър.
— Ще се досети. Тя е много умна.
— Да. сър, наистина е умна. — Помежду им увисна продължително мълчание. — Значи ще чакаме да свърши ремонта, така ли?
— Ако ние извършвахме ремонта, шхуната щеше да е готова за отплаване след два дни. Но не това беше първоначалното ми намерение. По дяволите, не планирах гротмачтата да бъде счупена от гюле. И не мисля, че такава е била и целта на Омар. Един пленен повреден кораб няма да му послужи за нищо. Може би ще успея да го убедя да ни позволи да му помогнем.
Разнесе се звукът на малки звънчета и Николас се извърна. Шумът от леки стъпки на малки крачета в пясъка прикова вниманието на пиратите и техните пленници. Вихрушката от ленени поли и голи крака разпали въображението им. Някога Николас отлично познаваше този звук. Втренчил поглед в танцуващите пламъци, той се замисли над способността си да забравя толкова бързо неща, които до неотдавна го бяха владели без остатък. Да, той съвсем доброволно бе пожертвал „Интрепид“ само за една-единствена нощ. Но дали Омар щеше да повярва, че е готов отново да го стори?
Вдигна поглед. Рейна стоеше в края на поляната и тъмните й бадемови очи срещнаха неговите. От двадесет метра усети трепета у нея.
Поляната се огряваше от меката светлина на лампата. Омар се появи на прага, Доминик стоеше зад гърба му. Червеникавокафявата й коса се стелеше до бедрата в гъста и вълниста маса, сякаш Омар бе разпуснал плитката с огромните си слонски ръце и бе заровил дебелите си пръсти, за да почувства уханната й мекота. Ризата се бе свлякла опасно ниско от едното й рамо. Очите й бяха огромни, а лицето — призрачно бледо. Устните й червенееха като зряла ягода. Изглеждаше пияна.
Очите й се насочиха към Николас и заблестяха. После тя се извърна бавно и се заслуша в музиката, която засвири. Рейна започна да танцува. Малко по-късно гласът й се извиси над поляната. С хриплив и чувствен глас тя започна да пее за една изоставена жена и за нейното отмъщение. Всяка изпята дума бе предназначена за него. Но всички присъстващи мъже се замислиха за жените, които някога бяха изоставили. И песента на Рейна за отмъщението се превърна в химн на всички злочести жени по света.
Песен, която Доминик скоро щеше да научи.
ГЛАВА 13
В мига, в който жената се раздвижи, Доминик бе обзета от ужас, сякаш върху нея се бе стоварила
