— Толкова ли е очевидно?
— За мен — да.
— Е, моите приятели, контрабандистите, едва ли са и наполовина толкова умни като вас, госпожице Уилъби.
Доминик усети някаква внезапна топлина да се надига у нея и с мъка потисна усмивката си. Извърна глава и видя тримачтов кораб само на около половин миля от техния. Кълбо дим изригна от левия борд, последвано от силен тътен. След миг една малка топка изсвистя над носа му и се заби в морето точно до десния борд на „Мисчиф“. Пръстите на Доминик стиснаха дръжката на ножа, сякаш се опитваше да почерпи увереност от оръжието.
— Това е бригантина — отбеляза тя.
— С остър нос.
— Красива е. Прилича на някой от корабите на баща ми.
— Беше моя.
Тя го изгледа остро. В същия миг и той погледна към нея и Доминик осъзна колко опасно е да бъде близо до този мъж. Нищо не можеше да обясни внезапния копнеж да почувства устните му върху своите, да слее дъха си с неговия, да се разтвори в силната му прегръдка.
Почувства се сякаш се бе надвесила над бездънна пропаст. Беше много по-страшно, отколкото морето, огласяно от тътена на оръдията.
— Откраднали сте двадесетфунтово оръдие от португалски военен кораб? — тихо попита Доминик.
— Той потъваше. Все някой трябваше да го вземе. Не можех да позволя нещо толкова ценно да отиде на морското дъно, без поне да се опитам да го спася. Така че качих оръдията на борда на моя кораб „Интрепид“. Но преди няколко месеца изгубих кораба си. Беше пленен от контрабандисти.
— И сега си го искате обратно.
— Отмъщението е работа за глупаците. Аз искам информация.
— И сте готов да пожертвате „Мисчиф“ заради това?
— Те няма да ни потопят. Искат кораба и всичко ценно, което се намира на борда. Те са като лешоядите — хранят се с мърша.
— А ако не притежават „Котешкото око“?
— Ще знаят къде се намира.
— Сигурен ли сте?
Той я погледна и на Доминик й се стори, че душата й политна към небесата.
— Къде остава предизвикателството, ако сме сигурни във всичко, госпожице Уилъби? Сигурността е скучна. Огромни планини от скука. Но вие добре го знаете. Тъкмо заради това сте на този кораб с мен. И затова ще пъхнете този нож в ботуша си, рискувайки да си порежете крака, докато го вадите. Ще направите точно това, което ще ви кажа.
Тя повдигна вежди. Той беше прав, разбира се, ала тя нямаше да му достави удоволствието да го признае.
— Не ме насилвайте.
— Аз не съм глупак. Но животът без опасност е по-пуст дори и от живот без любов.
— Това ми звучи като приказки на романтик.
Хоксмур сви вежди.
— Това е древна циганска поговорка. Те не могат да живеят без опасност, така както не могат да живеят и без любов и омраза.
— Да не би да се смятате за циганин?
Лицето му придоби неразгадаемо изражение.
— По дух аз съм повече циганин, отколкото всеки друг.
— А по кръв? Струва ми се, че притежавате високомерието на английски аристократ.
Очите му заприличаха на два къса лед.
— Не принадлежа към никоя класа, още по-малко към тази на благородниците. Те са последните, които биха ме приели в редиците си, не че жадувам за това. Господи… — Хоксмур внезапно я бутна върху палубата. След миг светът сякаш експлодира и във въздуха се разлетяха дървени трески.
С лице, притиснато към палубата, едва дишаща под тежестта му, Доминик примигна през падналия на челото и кичур коса и вдъхна дима. Сърцето й натежа в гърдите.
„Мисчиф“ — задавено прошепна тя. — Ще те убия, ако позволиш нещо да се случи с кораба, Хоксмур.
— Не се съмнявам — последва отговорът му съвсем близо до ухото й. Той се надигна леко, но остана да лежи върху нея. — Проклетите копелета никога не са можели да се целят точно. Удариха гротмачтата.
— Може би точно тя им е била целта.
— Как ли пък не! Целеха се във водата. Майър! По дяволите, човече, огън! — Улови ръката й и я дръпна към себе си. Откъм средата на кораба блъвна дим. Доминик се взря през мъглата и зърна стърчащите останки от гротмачтата, пречупена на две. Платното се вееше безполезно от увисналата рейка. Под нея палубата се заклати.
— Ще я поправим — промърмори Хоксмур. — Това е само дърво и платно. Тези контрабандисти за майстори в поправката на повредени кораби. Ела. — Той я дръпна от мостика и я повлече към носа.
Палубата гъмжеше от моряци, които изливаха пълни ведра с вода, за да угасят пожара. В корпуса зееше голяма дупка, там, където гюлето бе улучило „Мисчиф“. Пушекът се стелеше на гъсти талази, започнаха да падат първите капки дъжд.
— Спрете огъня! — изкрещя Николас. — Вдигни бялото знаме, Майър!
Майър се закова на място и лицето му пребледня.
— Д-да се предадем? Никога не сме се предавали, когато едва сме почнали битката. Дори не сме влезли в истинска мъжка схватка… ъъъ… не исках да ви обидя, госпожице.
— Никой не се е обидил — сряза го Хоксмур. — По-добре да не знаят какви са бойните ни възможности. Не всеки капитан и не всеки екипаж са готови да умрат за съмнителна плячка. Нека си мислят, че ние не сме.
— И все пак сигур ще са подозрителни, сър.
Корабът сякаш летеше по вълните.
— Да, така беше, нали? — измърмори Николас и погледна настойчиво към Доминик. — По дяволите, разбира се, че ще бъдат подозрителни. Това им е в природата. А ще станат още по-подозрителни, когато се качат на борда. — Хоксмур сложи ръка върху рамото на помощника си. — Търпение, човече. Мъдрият винаги знае кога не бива да се бие. Намерим ли „Котешкото око“, всички ще имате възможност да докажете бойните си умения. И тогава няма да възпра никого от вас. Обещавам ви го. А сега вдигни бялото знаме, преди онези да пропуснат целта и отново да ни улучат.
Обърна се, огледа дупката, от която със съскане излизаше дим, и гневно изруга. За част от секундата погледът му се срещна с този на Доминик, после той се извърна и погледна над водата към приближаващия кораб на контрабандистите.
— Внимавайте, момчета! Те смятат да се прехвърлят на борда. Приберете всички оръжия. Сдържайте езиците си, ако не искате да рискувате да ви ги отрежат. — Дръпна Доминик и приближи уста към ухото й. В първия миг сетивата й усещаха само топлия му дъх. — Прави каквото ти кажа — тихо каза той. — Каквото и да е то. Каквото и да направя. Преструвай се и няма да пострадаш. Разбра ли?
— Аз… аз никога не съм умеела да се преструвам — отвърна младата жена и пъхна ножа навътре в ботуша си.
— Искаш да кажеш, че не обичаш да ти нареждат какво да правиш.
— Именно.
— Не си ли чувала историята за онази жена, която не слушала, когато трябвало?
— Да не би да става дума за някоя от любовниците ти, Хоксмур? Ако е така, можеш да си я спестиш. Мога само да й се възхищавам, че е правила това, което й харесва.
— Всичките ми жени са ми се подчинявали — изръмжа Николас и пръстите му се впиха в ръката й. — Винаги са имали дяволска добра причина за това.
Доминик преглътна и усети как лицето й запламтя под студените дъждовни капки.
