Пленница на вятъра

— Не, госпожице Уилъби, историята е за една арабска наложница и за господаря й, който не можел да я подчини на волята си.

— Аха. — Доминик се осмели да го погледне. — Сигурно за наказание я е дал за храна на някой огнедишащ дракон?

— Не. Оженил се за нея. Това било единственото, което му оставало на нещастника.

Дъхът й заседна в гърлото. Но Хоксмур изглежда нямаше намерение повече да й обяснява. С кратко кимване на главата той се обърна и бързо си проправи път към фалшборда. След като ръката й бе здраво стисната от неговата, Доминик нямаше друг избор освен да го последва.

„Интрепид“, корабът на контрабандистите, беше красив, с издължени линии, проектиран и построен за висока скорост, дори със свити платна. Доминик можеше само да се чуди как Хоксмур се е оставил да бъде пленен с подобен кораб. Докато наблюдаваше маневрите на бригантината при приближаването й към „Мисчиф“, младата жена си помисли колко трудно е за човек като него да гледа как някой друг плава на кораба му, особено подобни диваци. Странно, но не можеше да повярва, че той е способен да потисне инстинктите си в името на някаква друга цел.

Колко бе глупава! Един егоист винаги ще съумее да обуздае инстинктите си, ако това му е изгодно. А тази мисия със сигурност бе много изгодна за Хоксмур.

Той би направил всичко, за да получи желаното. И въпреки това не можеше да се отърси от усещането, че в този момент той се предаваше заради безопасността на кораба и екипажа, а не толкова заради себе си.

Още преди двата кораба да се допрат един до друг, разноцветна тълпа от контрабандисти нахлу на борда на „Мисчиф“. Разбойниците бяха въоръжени с къси саби и пистолети. Те заобиколиха екипажа на „Мисчиф“, крещейки предизвикателства и обиди, мушкайки някои от моряците с дулата на пистолетите си. Лицата на победените бяха почервенели от едва сдържана ярост, но те стискаха юмруци и не отговаряха на предизвикателствата.

— Престанете!

Контрабандистите мигновено млъкнаха и извърнаха погледи към един огромен мъжага, който се появи с тромава стъпка иззад пелената от пушек, дъжд и припадащия здрач. Висок колкото Хоксмур и два пъти по- пълен, той бе облечен в раздърпан мундир на адмирал от британската флота, който му бе толкова тесен, че не можеше да се закопчае отпред, разкривайки черната му като нощта кожа. Около врата му, дебел колкото ствол на дърво, висеше дебела, златна верига, украсена с огромни скъпоценни камъни. Панталоните от синьо кадифе бяха напъхани във високи до коленете черни ботуши, върху чиито токи блестяха диаманти. В едната си ръка държеше страховит пистолет, а в другата сабя, чиято дръжка също бе инкрустирана с диаманти. Освен това мъжът нямаше никакви косми — по главата, лицето, ръцете и гърдите. Доминик не можеше да определи възрастта му, нито намеренията му, но видът му внезапно я накара да си припомни всички онези дълги и скучни следобеди, които бе преживяла.

Мъжът приближи, вдигна глава и присви очите си с цвета на бездънна яма. Доминик усети как погледът му я пронизва, разголвайки всеки сантиметър от тялото й, минавайки през мократа риза и прилепналите по бедрата й панталони. Тя вдигна лице под дъжда и срещна взора му.

— Ти си ми довел истинско съкровище, Alcalde Хоксмур — каза мъжът, без да отделя поглед от Доминик. Говореше на добър английски със силен арабски акцент. Обърна се към Хоксмур с майор, сякаш двамата някога бяха воювали заедно. — Чудех се защо отдавна не си се мяркал насам. Не смятах, че загубата на един кораб ще потуши огъня в теб. А сега Рейна ще разбере, нали? Пък аз дори съм склонен да ти върна обратно кораба, задето ми позволи да те заловя на този. С тази жена. Но ти го знаеш.

— Сам можеш да прецениш стойността й, Омар — отвърна Хоксмур с толкова нехаен тон, че Доминик внезапно усети как сърцето й се свива от ужас. Той говореше така, сякаш се пазареше за някой кон. — Винаги си имал око на познавач.

Хоксмур сведе поглед към нея, но тя не се осмели да му отвърне, боейки се, че няма да открие в очите му успокоение, нито пък защита от този мускулест и як пират. В следващия миг той повдигна плитката й, която падна през рамото и се плъзна по гърдите й. Допирът на пръстите му имаше пагубни последствия. Макар че успя да запази невъзмутимия израз на лицето си и не извърна поглед, Доминик не можа да овладее реакцията на тялото си при докосването на Хоксмур. Мократа й риза бе станала почти прозрачна и всички видяха ефекта. Тя усети как зърната й се втвърдяват и щръкват нагоре. Почувства как я заля огромна гореща вълна и изпита желание да затвори очи, да се обърне и да побегне от Хоксмур, от Омар и неговия безмилостен поглед.

— Изборът ти е отличен, Alcalde — каза Омар и отново погледна към Доминик. Очите му не изразяваха нищо и тя усети как цялата изстива.

— Откъде идваш?

— От Лондон.

Омар присви очи.

— Дошъл си да търсиш нещо, така ли?

Смехът на Хоксмур разцепи въздуха.

— Тук? По дяволите, срещите ни винаги са били съпроводени с неприятности. За нищо на света не бих те търсил нарочно. Баластът на кораба ми не е достатъчен. Виж сам. Ние просто се загубихме в бурята.

— Ти никога не си се загубвал, приятелю, нито на кораб, нито по суша. И е трудно да те хване човек, освен ако самият ти не го желаеш. — Омар кимна с глава към бригантината. — Нека никой от нас не забравя, че преди няколко месеца ти ми даде своя кораб за една нощ с Рейна. Тогава вярвах, че наградата си струва цената, която плати. Може би си размислил?

Лицето на Хоксмур придоби загадъчен израз. Устните му се извиха, а очите заблестяха. Не можеше да се определи дали се дължи на гняв или просто се забавлява. Държанието му раздразни Доминик, ала Хоксмур не бе човек, когото някой можеше да се пришпорва.

Очевидно един прекрасен бързоходен кораб с португалско оръдие на борда е бил малка цена за една нощ с тайнствената Рейна. Доминик внезапно се почувства зле.

— И накъде си се запътил? — попита накрая Омар, тъй като Хоксмур продължаваше да мълчи.

— Към Мароко.

— Доста си се отдалечил от курса, и то на подобен кораб. Някакво съкровище ли преследваш? Друга жена? Може би възнамеряваш да предадеш някой друг свой приятел, като съблазниш съпругата му и после му я откраднеш?

— Не мога да ти отговоря, Омар, и ти отлично го знаеш.

— Да, винаги си много потаен. Ала този път си с жена. — Стрелна с поглед Хоксмур. — Толкова нетипично за теб. Alcalde. Смятам, че си я довел, за да ми я предложиш в замяна на нещо.

Доминик изтръпна от страх. Вледени се до мозъка на костите, сякаш бе попаднала във водовъртежа на ледена вихрушка. Тя бе поверила живота си в ръцете на Хоксмур! В крайна сметка той би направил всичко, за да се сдобие с желаното. Може би не „Мисчиф“, а тя бе разменната монета, за да получиш нужната информация?

Омар вдигна ръка и Доминик се скова. Мъжът впи поглед в очите й, после докосна леко бузата й. Допирът му бе нежен като крила на пеперуда. Измина един миг в мълчание. Изведнъж великанът сграбчи ръката й, привлече я към себе си и я повдигна високо. Стори й се, че се удря в огромна и неподвижна скала. По кожата му блестяха дъждовни капки, а от него се разнасяше ухание на екзотични подправки и мускус.

— Сега тя ми принадлежи, както и самият ти, корабът и екипажът ти — заяви Омар. — Когато стигнем на сушата, ще изпратя да те повикат. Може би тогава ще ми кажеш какво искаш. Дотогава ще те оставя в ръцете на Рейна. Тя знае какво да направи за теб. Циганките владеят великолепни начини, за да наказват мъжете си. — Омар кимна с глава към хората си. — Вържете ги, всичките. Съжалявам, Alcalde, но никой умен мъж не би ти се доверил.

Омар се извърна рязко, повдигна Доминик на рамото си и закрачи към кораба си.

Островът, който Омар и бандата му контрабандисти обитаваха, се намираше на известно разстояние