— „Котешкото око“, Рейна. Къде е то?
— Омар има… — Тя преглътна и изохка, когато устните му се надвесиха над зърното на гърдата й, без да го докосват, обливайки го с дъха си. — Халид, бедуинът… Омар намери един жълт камък у него, когато го плени. Той е в Омар.
— И това е „Котешкото око“?
— Когато светлината минава през него, прилича на око на котка. Виждала съм го само веднъж. Омар го пази като зеницата на очите си. Камъкът е безценен. Моля те… всичко у мен крещи за теб…
— Ти знаеш къде е — промърмори Николас.
— Не знам, проклет да си! Докосни ме…
— Той сигурно ти е казал, Рейна.
— Н-не, не е. Дяволите да те вземат, не е! Това… не ми каза. Само това. И би убил дори теб, за да го запази. Също както и аз ще те убия заради този огън, който запали у мен.
Николас бавно пусна краката й на пода.
— Разкажи ми за Халид — рече той, обви ръце около кръста й, доближи устни към нейните и лекичко ги захапа. — Как бе пленен?
— Аз…
Обхвана едната й гърда, повдигна я, наведе глава към зърното, после се взря в очите й.
— С кого беше той?
— С пирати.
Николас разтри леко с палец зърното, дразнейки и измъчвайки я. Не се съмняваше, че така ще получи всичко от нея.
— Рейна!
— С някакви варвари пирати — задъхано прошепна тя, треперейки. — От Тунис. Не ги познавам. Ти може би ги знаеш. На кораба им се развяваше знаме със златен скарабей.
— И те са го оставили?
— Да.
— С „Котешкото око“?
— Да.
— Сладка моя, Рейна, не съм толкова глупав, че да повярвам на това.
— Кълна се! Те бяха изоставили кораба, преди да стигнем до него. Сигурно са се изплашили, когато са ни видели. Напуснаха кораба много бързо. Халид бе изоставен заедно с жълтия камък в джоба му. Той е крадец и лъжец. Нима би могъл да очакваш нещо друго от него? — Дъхът й секна, когато пръстите му се плъзнаха около кръста й. Много бавно, измъкна ключа, прокара го по женствеността й, после нагоре по пъпа й. От устните й се изтръгна диво проклятие.
Николас коленичи пред нея, притисна корема й към устните си и бързо пъхна ключа в железните скоби, стягащи глезените му — първо в едната, после в другата. Оковите се отвориха и от устните на Рейна излезе сподавена въздишка, прозвучала като отчаяна молба.
— Беше ми много полезна — измърмори Николас и една част от него изпита срам от това, което й бе сторил.
— Ти отново ме използва! — изхриптя Рейна.
Да, така беше. При това съвсем безсърдечно. Тя трепереше толкова силно, изпълнена с изгарящо и неутолено желание, че Хоксмур не се съмняваше, че откакто я бе изоставил, не се бе любила с друг мъж. Част от него я съжали. Ала друга част знаеше, че тя притежава отмъстителната душа на циганка и с радост ще забие нож в гърба му, ако й даде основателна причина и добра възможност.
Бе наясно, че преди да напусне този остров, тя може би ще разполага и с двете.
Николас се изправи, хвана брадичката й и я повдигна.
— Съжалявам — рече.
Видя как в очите й избухнаха яростни пламъци, после се извърна и я остави. Преди да стигне до вратата, от устните й се изтръгна остър писък като на побесняла хиена. Вратата рязко се отвори. Мускулестият гигант Ибрахим се втурна с вдигната сабя. Николас, който не бе толкова едър и як, но поне сто пъти по-подвижен, отбягна първия удар на сабята, наведе се при втория, после заби юмрука си в корема на Ибрахим. Пазачът изръмжа, присви се на две и Николас нанесе светкавичен удар по врата му. Мъжът се свлече на пода подобно на повален дъб. Николас измъкна сабята от пръстите му, прекрачи тялото му и се спусна към вратата, следван от изпълнените с омраза проклятия на Рейна. Погледна наляво към къщата на Омар, поколеба се, после се завъртя надясно и изчезна в тъмната джунгла.
— Обърни се.
Доминик преглътна и впи поглед в блузата и панталоните си. Дрехите й висяха преметнати през горния край на копринения параван в ъгъла на стаята. Искаше й се да остави и всичките си надежди ведно с тях. Сега бе облечена в блуза с ниско изрязано деколте и прозрачни шалвари с цепки отстрани, които Омар й бе наредил да обуе зад паравана. Около глезените си бе закопчала тънки златни верижки от които висяха малки звънчета. Разпуснатата й коса обрамчваше лицето й и се стелеше на огнени вълни до бедрата. Едно срамежливо момиче би се скрило зад нея. Една покорна жена би се свила уплашено при звука на гласа на Омар. Но Доминик никога не се бе поддавала на страха и ако се налагаше да се пожертва заради някаква прищявка на Хоксмур, щеше да го направи с изпънати рамене, гордо вдигната глава и изгаряща омраза в сърцето. Ако Хоксмур нямаше план, то тя със сигурност щеше да измисли. Проблемът бе, че трябваше да го направи сама. Нуждаеше се от време. И затова, както Омар й заповяда, тя се обърна.
Благоуханният нощен въздух внезапно охлади кожата й, докосвайки я през прозрачната коприна със стотици малки нежни пръстчета, събуждайки странни, чувствени усещания. Трите чаши гъсто червено вино плуваха като топла река по вените й. Очите й бяха замрежени и натежали. Усещаше върху устните си сладостта на студената супа от грозде. Коремът й бе пълен и тя се чувстваше доволна и преситена. Чуваше съблазнителните звуци на китарата отвън и усещаше как ритъмът вибрира през тялото й. Някаква тежест изпълни гърдите й и после се настани дълбоко в слабините й. Ала усещаше и някакво безпокойство, и увереност, че нещо ще се случи.
И тя искаше да се случи… само и само да отвлече мислите й от Николас и Рейна.
— Ела тук.
Пламъците на свещите затрептяха, докато тя се приближаваше към Омар. Босите й нозе потъваха в мекия разноцветен килим. Малките звънчета около глезените й звънтяха. Омар се бе излегнал върху дълъг диван без облегалка и дръжки, покрит с дебела покривка от изумрудено кадифе, отрупан с висока купчина възглавнички със златни пискюли. Сред пищната обстановка на дома си той изглеждаше още по-огромен и застрашителен. Гол до кръста, с присвити очи и стиснати устни, той изглеждаше способен без никакво усилие да разкъса човек на две с голи ръце.
И въпреки това Доминик не се страхуваше от този гигантски черен пират.
Спря пред дивана и отметна косата от лицето си. Бездънният поглед на Омар се плъзна по тялото й. След няколко мига той се изправи пред нея. В едната си ръка държеше колан, още по-предизвикателен и от този, който Рейна носеше по време на танца си. Преплетените рубини и сапфири с големината на орех искряха от тройния наниз от едри диаманти и перли. Но нямаше скорпион, който да го придържа към кръста, а една широка златна верига съединяваше увисналата предна част на колана със задната. Закопчалката в най-извитата част на веригата висеше разхлабена. В нея се виждаше отвор, пригоден за много малък ключ. Доста особено приспособление. Доминик никога не бе виждала нещо подобно.
Омар залюля колана. Доминик затаи дъх. Сиянието на скъпоценните камъни бе почти ослепително. Тя премигна. Погледът й се замъгли. Проклетият разбойник й бе дал да пие прекалено много вино.
— Ще си сложиш това — каза мъжът. Тя почувства докосването на огромните му ръце около бедрата си, после надолу и в следващия миг той държеше колана ниско, така че тя да може да пристъпи в него. Доминик го направи, като се подпря с двете си ръце на раменете му. Той бавно вдигна колана нагоре, пристегна го около бедрата и го нагласи там, много ниско върху корема й. Тя очакваше да бъде тежък, неудобен и много студен. Но не бе така.
— Този колан е бил поръчан от халиф Харун ал-Рашид през девети век — тихо заговори пиратът. — Бил е предназначен за любимата му наложница. За да я защитава. Говори се. че оттогава той е блестял на
