Очите Хоксмур заискриха като разтопено сребро. Юмруците му се свиха. Една огромна сянка помръдна зад гърба му.
Ибрахим. Поне с една глава по-висок от Хоксмур, един път и половина по-широк и доста по-тежък. Освен това също имаше нож.
Доминик извика. Хоксмур се завъртя и юмруците му със замах се забиха в огромната маса плът. Но Ибрахим не падна. Младата жена нямаше намерение да бъде безпомощен свидетел. Без да мисли, тя замахна с колана през рамо и го стовари върху лицето на Халид. Той изрева от болка. Ножът се изплъзна от ръката му и издрънча на пода. Доминик се хвърли напред, но арабинът скочи отгоре й, сграбчи я за косата, завъртя я и силно я дръпна. Тя падна на колене и той притисна грубо лицето й към пода до босите му нозе. Усети вкуса на пясък и я лъхна отвратителна миризма. Под завесата на косата й пръстите и докоснаха дръжката на ножа. Доминик я сграбчи в мига, в който Халид изръмжа нещо на арабски и я дръпна за косите, за да я изправи. Стиснала ножа зад гърба си, тя впи поглед в изкривеното му от гняв лице. От носа му течеше кръв. Доминик с цялото си сърце се надяваше да го е счупила.
— Ще умреш с моето име на устните си! — изсъска Халид и притисна устните си върху нейните.
Доминик си помисли, че ще повърне. В гърлото й се надигна горчилка. Това й дойде твърде много. Да бъде целувана от подобен мъж!
Стисна силно устни пред гнусния език на Халид. Стомахът й се преобърна. Зад нея се чуха тъпите удари на юмруци върху плът. Някой се стовари тежко на пода. Някой изстена от болка. Хоксмур? Не!… Какво щеше да прави без него?
Нямаше време да мисли. Не можеше. Нямаше време за стратегии. Само за действия. Инстинктивни. Да оцелее. Стисна ножа, вдигна го и го заби с всичка сила.
Той отскочи от нея като побесняло куче. Тя се взря с ужас в ножа, стърчащ от рамото му, и в кръвта, която се стичаше по бялата му роба и капеше върху пода.
— О, Боже! — простена младата жена. — Съжалявам…
Със зачервено от ярост лице, той изкрещя нещо и хукна покрай нея, сграбчил с две ръце ножа, забит в рамото му. Доминик се обърна. Целият опръскан в кръв и с насинено лице, Ибрахим се издигна тържествуващо над Хоксмур, после изчезна в нощта след Халид.
— Николас… — Доминик коленичи до него. — О, Господи, о, Господи! — Надлъж и нашир по раменете и гърдите му се виждаха дълбоки разрези. Очите му бяха подпухнали и моравосини. От устата му се стичаше кръв. Тя се втренчи в гърдите му, но не видя да се повдигат и спускат. — Моля те, не умирай… — задавено промълви младата жена, докосвайки с треперещи пръсти лицето му, там, където ножът бе одраскал кожата. Пое дълбок дъх, чувствайки, че целият свят се сгромолясва край нея. — Събуди се, дяволите да те вземат! — Надвеси се над него, без да я грижа за рукналите сълзи, нито пък, че ризата й се изцапа с кръв. Чувстваше как топлата влага се процежда през плата на ризата и достига до кожата й. Докосна е устни челото му, прокара пръсти през косите му и усети гъстата им мекота. — Господи, ако ме напуснеш сега, Хоксмур, ще те намразя….
— Не бих рискувал — дрезгаво изрече той. Доминик подскочи и задавено извика. Сълзите се стичаха като пълноводни ручеи по лицето й.
Хоксмур потрепна, поне така й се стори.
— Той искаше да ме нареже като коледна пуйка.
— Искаше да те убие. — Доминик изтича до умивалника, сграбчи една чиста кърпа, легена с вода и се отпусна до него. Притисна нежно кърпата до гърдите му. Тялото му се напрегна. Кърпата се изплъзна от пръстите й. Той улови ръката й и я притисна към гърдите си. Очите му бяха затворени. В този миг тя се съмняваше, че отново ще ги отвори.
— Да ме убие, щеше да е твърде лесно — отпаднало промълви той. — Тези мъже… те обичат да измъчват. Мразят бързата смърт.
Доминик отметна един кичур от лицето си.
— Трябва колкото се може по-скоро да се махнем оттук. Омар ще ни пусне. Трябва да отидем до Сицилия и да открием този Рамзи.
От гърдите му се изтръгна свистене.
— Не и тази нощ.
— Да, тази нощ! „Мисчиф“ е готов.
— Не мога в това състояние да командвам проклетия кораб…
Доминик примигна през сълзи. Съдейки по ужасния вид на раните, можеше да си представи какви болки изпитва.
— Е, аз мога. Ще можеш да се възстановиш в каютата си. Аз знам пътя до Сицилия. Била съм там.
От гърдите му се изтръгна дълга въздишка.
— Проклета, нахална жена! Предполагам, че говориш и италиански.
— Малко.
Той сграбчи китката й удивително силно. Доминик вдигна глава и погледите им се срещнаха.
— Уби ли Халид? — прегракнало попита той. Тя преглътна.
— Не, само го раних и го накарах да побеснее.
Думите и изглежда го успокоиха, защото той затвори очи и се отпусна.
Доминик продължи да промива раните му, доволна, че може спокойно да се грижи за него, поне за кратко време. Инстинктът й подсказваше, че това спокойствие няма да трае дълго.
— Махни се от мен.
— Но, капитане, сър…
— Майър. Ако държиш на живота си, махай се, и то бързо. В случай, че си забравил, аз съм капитанът на този кораб.
— Това е супата ви, сър.
Николас метна кръвнишки поглед към купата, която младежът държеше.
— Знам какво, по дяволите, е това. През последните три дни съм ял само тази проклета супа!
— Днес е петият, сър.
Николас се надигна и погледна намръщено през малкия прозорец.
— Петият казваш. Е, това е още една причина. Не искам нито капка повече. Не и в тази жега.
— По-добре да легнете, сър.
— Как ли пък не!
Николас се подпря с една ръка на леглото и стъпи на крака. Усещаше се отчайващо слаб. Господи! Нищо чудно, че целият свят му бе крив. Потърка с длан брадичката си и усети наболата твърда брада. Миришеше на спарено. В устата си имаше вкус все едно бе бил стогодишно уиски.
— Нуждая се от баня — промърмори той.
— На нашата госпожица Уилъби, сър, никак няма да й хареса това, ама никак, ако станете от леглото без нейната благословия.
— Да върви по дяволите госпожица Уилъби! — озъби се Николас. — Не се нуждая от благословията на никоя жена, за да поема командването над собствения си кораб! — Намръщи се, когато дъхът му сякаш заседна в гърдите. Но не усещаше пулсираща болка в тялото си. Изглежда раните бяха заздравели. Изпита прилив на благодарност. — Проклети превръзки! Пристегнат съм като някоя благородничка!
— Благодаря ви, сър — засия Майър. — Аз сам ви превързах, е, с малко помощ от Доминик.
Николас го изгледа остро и присви очи. Впи ги подозрително в изчервеното от гордост лице на помощника си.
— Доминик, а? Значи тя се мисли и за доктор, така ли?
— И има защо. Грижи се за вас като майка за новороденото си.
На Николас никак не му се понрави това заявление, особено когато излизаше от устата на първия му помощник. Образът на безпомощен и безполезен капитан не бе този, който би трябвало да се помни от екипажа.
— Все още не сме пленени от пирати, нали?
— Не, сър — гордо изпъчи гърди Майър. — Веднъж едва не стана, сър, но нашата госпожица Уилъби даде заповед да стреляме. Предупредителен изстрел над носа им и те избягаха.
