инстинкти, ала той знаеше, че няма друг избор, освен да остане мълчалив наблюдател на поражението й. Доминик бе може би единствената жена на този свят, която предпочиташе да не бъде спасявана.
Остриетата се кръстосаха. Доминик падна на едното си коляно. Николас усети как юмруците му се свиха. Неколцина от моряците извикаха насърчително. Лицето на Хатън се напрегна още повече. Ръката му със сабята се огъна. Изведнъж тя отскочи толкова внезапно и се завъртя толкова бързо, че дори Николас остана смаян. Сега бе с лице към него, но погледът й бе прикован в Хатън. Стиснала сабята с двете си ръце, тя бавно обикаляше в кръг. Гърдите й се повдигаха и спускаха. Устата й бе леко отворена. Очите й светеха с дивата ярост на гладен тигър.
Николас бе като омагьосан. Тази жена се страхуваше само от едно нещо. И той го бе видял преди няколко минути в каютата си.
Острието на сабята й изсвистя във въздуха. От устните и се изтръгна дрезгав вик, вик на заслужен триумф, и е великолепен размах тя изби сабята на Хатън, която се търкулна по палубата. Николас я застъпи с върха на ботуша си.
Моряците възторжено завикаха. Доста голямо количество монети смениха притежателите си. Изглежда мнозина от екипажа бяха заложили срещу Хатън.
— Добра техника — каза Николас, когато виковете утихнаха и моряците се разпръснаха, мятайки кратки погледи към капитана си. Доминик стоеше пред него, сияеща като луна при пълнолуние.
— Аз го победих! — задъхано изрече тя и широко се усмихна. — Аз го победих! — Младият мъж изпита неприятното чувство, че би могла да говори на всеки. Тя просто се къпеше в победата си, а в очите й танцуваха светлини. Последната им среща в каютата му може и да беше още съвсем ярка в съзнанието на Николас, но за нея явно вече бе забравена. От цялото й същество бликаха радост и задоволство.
Доминик представляваше завладяваща и неустоима гледка.
— Ако нямате нищо против, капитане, сър. — Хатън, който сякаш се бе смалил, мина покрай тях, като се спря само за да вземе сабята си.
— Ти си много способен учител, Хатън — рече Хоксмур. — Чух, че тя стреля също толкова добре, както и се фехтува.
— Според мен стрелбата й е дори по-добра, сър.
— Не се учудвам. Тя прави всичко добре. Свободен си.
Доминик изглежда много бързо бе успяла да се съвземе. Или може би споменът внезапно я бе връхлетял. Когато отметна кичур коса от лицето си, ръката й леко трепереше. Явно се готвеше да се обърне и да си тръгне. Николас улови ръката й и я обърна с дланта нагоре. Тя сви пръстите си и се дръпна, но бе твърде късно. Кожата й бе обелена и покрита с мехури. Той вдигна глава, а тя се извърна. Разрошените от вятъра къдрици бяха полепнали по страните и между устните й. Те изглеждаха подути и червени като узрели череши, все едно ги бе хапала по време на двубоя. Ризата й се издуваше и спускаше върху заоблените й гърди. Толкова много мекота и божествена сладост, всичко, което един мъж би могъл да желае, и в същото време толкова много сила. Тя понасяше болката, както малцина мъже биха го сторили.
— Следващия път си сложи ръкавици — просто рече той и пусна ръката й.
— Вдигни кливера! — извика тя след един неловък миг на тишина. Заслони очи с едната си ръка и се надигна на пръсти към носа. Изглежда искаше на всяка цена да избегне близостта му. — Ще влезем в пристанището и ще им устроим добро представление. — Думите й бяха отнесени от порива на вятъра, а очите й най-сетне срещнаха неговите. Той почти я чу как преглътна. И проклет да бе, ако не изпита съжаление, че той отново владееше положението. — Разбира се, ако, капитане, сър, вие позволите.
Николас се извърна и се загледа към пустия залив, който приближаваха.
— Това не е Палермо.
— Това е Сицилия.
— Така ли?
— Хоксмур. — Гласът й прозвуча като на търпелива леля, мъмреща непослушния си племенник. — Разбира се, че е Сицилия, но не можем да влезем в пристанището на Палермо просто така и да очакваме Рамзи да ни посрещне с „Котешкото око“ на тепсия, нали? Трябва да бъдем умни. Трябва да бъдем предпазливи и прикрити.
— Не ме учи как да лавирам, Доминик. Ловкостта и хитрините са станали моя втора природа.
— Тогава ще си доволен да узнаеш, че избрах, при това много внимателно, друго пристанище. И някой, който съм уверена, че ще ни помогне. Един човек, когото баща ми познава много добре.
— И кой е той? — Николас втренчи поглед над носа на кораба и зърна една огромна вила, разположена сред покритите с буйна зеленина хълмове край залива. В корема му се зароди нещо, подозрително напомнящо на лошо предчувствие.
— Себастиан Навара. Той е певец.
— Певец? — Нищо чудно, че този приятел притежава подобна вила. Край нея се блееха малки хижи, пръснати из хълмовете. Николас отново насочи поглед към вилата и присви очи. На всеки от трите етажа се виждаха някакви мъже. Приличаха на стражи. Въоръжени стражи. — И ти го познаваш?
Дълбокият й и мелодичен смях предизвика у Николас диви желания, безмилостни като блестящото острие на бръснач.
— Дали го познавам? — Още една ослепителна усмивка, която избухна в светлината на хилядите звезди, които засияха в очите й. — Та аз съм влюбена в него!
С тези думи тя се плъзна покрай него, неуловима и лека като летен бриз. И сто пъти по-неустоима.
ГЛАВА 16
Пуспаха котва в плитък залив, добре скрит от три островчета, които се извиваха в морето също като гигантска кука. Николас придружи Доминик до брега с най-голямата лодка на кораба, като остави Майър да командва „Мисчиф“ и екипажа. Моряците изглеждаха жадни за отдих в компанията на селските момичета с тъмни бадемовидни очи, които изникнаха на пясъка също като горски цветя и предлагаха кошници с плодове, манерки с вино и усмивки, пълни с обещания. Николас и Доминик наеха две мулета от селяните заедно с един водач, който им обеща да ги отведе до средата на пътя до вилата, но не по-далеч. Любезното напомняне на Доминик, че тя е дъщеря на Джеймс Уилъби, не предизвика дори одобрително изръмжаване от страна на стария водач с каменно изражение на лицето. Той ги остави точно там, където им бе обещал — в подножието на една тясна пътека, която водеше право в средата на високите хълмове. От едната страна на пътеката склонът се спускаше рязко към морето. От другата се простираше джунгла от гъста растителност. Напред пътеката правеше остър завой и изчезваше в плетеницата от зеленина. Беше толкова тясна, че едва можеше да мине едно муле.
Доминик изтри запотеното си чело и заби пети в хълбоците на мулето си.
— Оттук, Хоксмур.
Мулето зад нея заора с копита земята.
— Той не е певец. Той е бандит.
— Кой?
— Твоят Навара. Не се съмнявам, че е революционер, навярно един от хората на Гарибалди. Подозирам, че е затънал в неприятности до най-горните тонове на гласа си.
— Да не би да се страхуваш от него?
— Просто си помислих, че е редно да го знаеш — дошла си да търсиш помощ от един безжалостен екстремист. Обикновено се старая да ги избягвам.
— Аха. Надявам се, че си взел пистолета си.
— Да. А ти?
— Ами, не. Забравих го.
— И не си го сложила в тази голяма чанта?
Язвителността в гласа му я засегна.
— Нямаше място за пистолет.
— Прекалено много рокли и копринени чорапи. Нещо е помътило здравия ти разум. Може би страстната ти любов?
Изведнъж я осени мисълта, че Хоксмур говори като ревнив мъж. Смешно!
