— Така ли?
— Беше бригантина, сър. Голям кораб. С четири мачти. С двадесет и четири оръдия на борда. Но беше с широк нос и доста по-бавен. — Презрението на Майър бе очевидно и контрастираше силно с уважението ми преклонението му към „неговата“ госпожица Уилъби. Въобще не може да се сравнява с „Мисчиф“, сър.
— Не се съмнявам.
— Тя е страхотна, сър.
— Шхуната ли?
— Не, сър, нашата госпожица Уилъби. — Гласът на младежа трепереше от благоговение. — Заповяда да плаваме е опънати платна. С пълна скорост.
— Знам много добре, по дяволите, какво означава опънати платна.
— Да, сър, разбира се, че знаете. Освен това тя ни държи в бойна форма, сър, само за тренировка.
— Само за тренировка, казваш?
— Да, сър. Никога досега не съм виждал толкова лесно управляем екипаж и такава готовност да се подчиняват. Достатъчна е само една малка усмивка от госпожица Уилъби и те са готови на влязат в огъня зарад нея.
— Донеси ми чисти дрехи и приготви вана с топла вода — прекъсна излиянията му Николас, чувствайки се неудобно от цялата ситуация. — Предупредителни изстрели… — изръмжа, сетне насочи възмутения си поглед към Майър, който примигна смутено. — Хайде, мърдай!
Вратата се затвори шумно зад първия помощник. Николас стисна зъби и се замисли над недоволството, което го изпълваше. Подпря се на стената и погледна мрачно през прозореца. Средата на деня. Средиземно море, характерно със скалистите си брегове и непоносима горещина. Сигурно бяха дяволски близо до Сицилия. Разкопча панталоните си и ги свали. Потръпна само веднъж, когато превръзките опънаха кожата му, изпитвайки внезапно желание да ги свали всичките. Наблюдаваше вълните, които се издигаха в морето, учуден, че не усеща никакво люлеене или накланяне на кораба. Доминик сигурно бе получила своите сто фунта оловни кюлчета от Омар. Питаше се с какво ли още се бе сдобила, благодарение на милите си усмивки.
Пет дни. Беше оставил една жена да управлява кораба му цели пет дни. Не че я смяташе за неспособна. Според влюбения помощник Майър тя се справяше просто чудесно. Би трябвало да бъде доволен. Но не беше. Ни най-малко. Не искаше да признае, но се чувстваше ненужен и пренебрегнат.
— Голям кораб — изръмжа младият мъж и се почеса разсеяно покрай ръба на превръзката, опасваща гърдите му. — Сигурно е бил някакъв жалък едномачтов кораб с едно оръдие на борда. Ако се оставя да ме подведе развихреното въображение на Майър, до довечера сигурно ще се окаже, че сме се сблъскали с цяла флотилия.
Да бъде изместен от капитанското място на собствения си кораб, и то от една жена! Вратата рязко се отвори.
— Остави я там, до вратата, Майър — каза Николас и се обърна. Погледът му срещна широко отворените очи на Доминик. При вида й от гърдите му се изтръгна неволна въздишка. Тя бе загоряла от слънцето и приличаше на узряла и сочна праскова, чакаща само някой да я откъсне и да я вкуси. Устата му се напълни със слюнка.
С мъка сподави надигналото се желание да я сграбчи в прегръдките си и да зарови лице в облака от червеникавокафяви коси. Е, физическата реакция на тялото му явно не можеше да бъде контролирана. Да, той наистина бе напълно излекуван.
Погледът й се плъзна по превръзките и се задържа на таза му, сякаш привлечен от магнит. Устните й се разтвориха. Гърдите й се надигнаха, опъвайки ризата й и очертавайки нежните извивки на зърната й. Николас впи поглед в тях и почувства как въздухът се нажежи, сякаш бе паднала мълния. Погледите им се срещнаха. И той усети как тялото му се разтърси от невидим удар.
Желание, безгранично, неосъзнато и неустоимо, замъгли за миг очите й. Ала този миг бе достатъчен за Николас. Нейната страст също не можеше да бъде овладяна.
Той пристъпи към нея. Очите й се разшириха. Тя погледна към стълбата към палубата, после отново към него. Чуха се стъпки. Доминик се притисна към стената.
— Не — дрезгаво изрече той, изпълнен със смразяващ страх, че тя се обърне и ще побегне. Подпря се с ръка на касата на вратата и протегна ръка към нея.
Тя смотолеви нещо, извърна се и се блъсна в Майър, който носеше ваната. Водата я оплиска, тя нададе възмутен вик и хукна по коридора. Минута по-късно вратата на каютата й се затръшна с трясък зад гърба й.
Николас удари с юмрук по вратата. В крайна сметка не му бе толкова трудно да постигне победата. Странно, че бе смятал, че ще бъде. Още по-странно бе, че не изпитваше никакво задоволство.
Двадесет минути по-късно той се появи на палубата, изкъпан, чувствайки се като нов човек в чистата ленена риза, панталони и излъскани до блясък ботуши. Сам бе сменил превръзките си. Не се нуждаеше повече от болногледачи и го бе заявил съвсем ясно на Майър.
Пое дълбоко морския въздух и за няколко минути подложи лице под топлите лъчи на слънцето. Взе една ябълка от кошница с плодове, поздрави неколцина от хората си, направи кратка забележка относно такелажа и платната, погледна към кърмата и поднесе ябълката към устата си. В същия миг замръзна.
— Какво, по дяволите, прави тази жена? — Погледът му бе прикован в стройната фигура на Доминик, очертана великолепно на фона на морето зад гърба й.
— Фехтува се, сър.
Николас изгледа свирепо старшината, отговарящ за корабните съоръжения, който се бе появил от едната му страна. Бе изненадан, че е изказал мислите си на глас. Ала още по-изненадан бе от надигащото се раздразнение в гърдите му.
— Да, и сам мога да го видя. Кой, по дяволите, й даде толкова дълга сабя?
— Тя сама си я избра, сър. Каза, че вие сам сте й казали да се научи да използва оръжията, сър.
— Така ли? — Николас извърна намръщеното си лице към нея и заби зъби в ябълката. Наблюдаваше движенията й и установи, че е грациозна и гъвкава като разгневена тигрица. — Да, предполагам, че съм го казал.
— Тя се фехтува всеки ден по това време. А следобед се учи да стреля с пистолет. Вече е по-добра дори от Хатън, сър.
Николас задъвка яростно.
— Хатън, казваш?
— Той е най-добрият стрелец на кораба… ъъъ… с изключение на вас, разбира се.
— Разбира се. — Николас продължи да я наблюдава, дъвчейки замислено. Сабята, която тя размахваше с ловкостта на млад и силен мъж, бе неговата собствена. Оръжието бе малко по-тежко от обичайното, но отлично балансирано със солидно острие и красива дръжка от черен оникс, инкрустирана със слонова кост. То бе част от плячката, измъкната от Рамзи, когато го бе победил в Алжир. Хоксмур разсеяно се запита дали неговият стар враг бе намерил сабя, която да съперничи с изгубената от него. Странно, че Доминик бе избрала тъкмо тази сред множеството други, сред които имаше и няколко много по-подходящи за жена.
Николас не погледна към старшината.
— Продължавайте — промърмори той и приближи към Доминик. Нейният партньор бе подвижният и пъргав Хатън. По ръст двамата чудесно си подхождаха. Николас разбра от пръв поглед, че капките пот, избили по челото му, не се дължаха на средиземноморската горещина. Лицето му бе напрегнато и личеше, че се фехтува с цялото си умение.
Николас спря и разбута кръга от мъже, които наблюдаваха схватката. Хатън го видя и лицето му се зачерви още повече. В следващия миг той се хвърли напред и атакува с подновена жар, сякаш присъствието на капитана му вля нови сили. Доминик отблъсна атаката и отстъпи. Оказа се толкова близо до Николас, че той усети мириса на лавандула, който се разнасяше от нея. Слънчевите лъчи блестяха върху златистата кожа на врата й, където малките червеникавокафяви къдрици се виеха около потната й кожа. В косите й пламтяха златисточервени отблясъци. Николас изпита желание да зарови лице в уханната им мекота, да затвори очи и да вдъхне аромата им.
Беше обзет от нуждата да защитава тази жена. Видът й в този миг предизвикваше най-примитивните му
