промълви името на Навара с прегракнал от вълнение глас. Николас наблюдаваше от прага как тя се втурна като дете в огряната от слънчевите лъчи стая, потънала в бели дантели. Той се почувства като риба на сухо. И по-объркан, отколкото през целия си живот досега. За пръв път откакто се помнеше, той забрави кой бе, забрави целите си, причините, които обуславяха действията му, работата си и предизвикателствата, които бяха движеща сила в живота му. Той беше мъж, лишен от всякаква мисъл, обсебен единствено от желанието за една жена.
Вратите се затвориха с трясък и Николас остана да се взира в махагоновото дърво, изгубил напълно дар слово.
— Сега можем да поговорим — рече Навара. — Освен ако не желаеш да останеш с нея?
Намекът бе съвсем явен и подейства на Николас като ведро със студена вода. Изгледа смразяващо италианеца.
— Водете ме. — Завъртя се рязко на пети и се помоли Богу дано не се бе издал пред този нагъл хубавец. Когато заговори, в тона му прозвуча неприкрита язвителност. — В момента ме вълнуват само делови въпроси и нищо друго. И те не могат да чакат.
Навара стрелна с поглед вратата, която се бе затворила зад Доминик.
— Трябва да са нещо много важно, тези делови въпроси, нали?
— Аз търся един мъж. Един арабин на име Рамзи, от бандата на Ел Сахиб. Корабът му плава под знаме с избродиран златен скарабей.
— Кой не е чувал за Ел Сахиб? Но нито един сицилианец не би приветствал появата му тук. Той е главатар на бунтовно арабско племе, нали? Ние водим наши битки, капитане, битки за нашата земя. От негова страна би било много неразумно, ако се появи тук.
— Неразумно, ала той се нуждае от нещо. Подозирам, че се крие с хората си някъде в Сицилия. Те са дошли с кораб… може би преди месец. Вие разполагате със собствени канали за информация, нали Навара?
Италианецът бавно кимна.
— Да разполагам. Моята мрежа от доверени хора ще ви помогне. Ще изпратя Рико в Палермо. Той е като мишка. Познава всички. Може да открие всичко и всеки на острова. Ако той не намери Рамзи, ще ви каже къде можете да го откриете.
— Ще отида с него.
— Но, капитане…
Николас пое дълбоко дъх и изгледа Навара по начин, който го накара да замълчи.
— Рамзи убива мишките за спорт и мъжете за удоволствие. Ще отида с Рико. Ако не се върна до сутринта, ще качите госпожица Уилъби на кораба й и ще я изпратите обратно в Лондон.
А ако тя откаже? Николас се поколеба.
— Господи, аз мислех, че тя ви слуша.
— Тя е жена, която се вслушва единствено в сърцето си, а не в някой мъж.
— Смятате ли, че бихте я накарали по друг начин, капитане? — Навара го изгледа пронизително и устните му леко потрепнаха, когато Николас се намръщи. — Мисля, че не. А сега, елате с мен. Нуждаете се от коне и оръжия. А ако не се върнете, аз лично ще дойда да ви потърся. В противен случай Доминик никога няма да ми го прости, нали?
— Тя може би ще предпочете да не предприемате нищо — не се сдържа да не промърмори Николас, докато двамата закрачиха един до друг по коридора.
Смехът на Навара отекна в цялата къща. Явната подигравка, скрита в него, неотлъчно преследваше Николас през остатъка от деня.
Доминик се протегна като доволна котка върху каменния корниз и извърна лице, за да улови по-добре лъчите на следобедното слънце. Стомахът й бе заситен от виното и печеното агнешко, умът й тънеше в лениво блаженство, а в душата й цареше покой. До нея Мия се бе излегнала върху диван, обсипан с възглавнички, напълно гола, с изключение на копринения шал, висящ между бедрата й, и медальона с огромен диамант, който проблясваше между гърдите й. Само преди няколко минути тя бе нахранила най- малкото си дете, момченце едва минало годинка. Детето спеше на дивана до нея, свито като малко кутре. Доминик погледна спящото дете и почувства как я обзема странна тъга. Тя се спусна над нея подобно на гъста пелена.
— Жените тук не носят дрехи, когато се пекат на слънце — с присъщата си безцеремонност заяви Мия. — Само бижута.
— Това не са дрехи. — Доминик докосна с върха на пръстите си деколтето на блузата си. Мия й бе дала една от нейните ленени блузи, която прилепваше плътно по тялото и едва покриваше гърдите. Широката пола бе дълга до глезените, а диплите й се стелеха във всички цветове на дъгата. Косата й бе разпусната и падаше свободно от края на каменния корниз, върху който се бе излегнала младата жена. Краката й бяха боси. Чувстваше се така, както си представяше, че би се чувствала някоя селянка — малко неспокойна, без особени морални задръжки и нетърпелива да направи нещо.
— Твоят капитан още не се е върнал — каза Мия, изразявайки на глас мислите на Доминик. Преди да успее да възрази, че Хоксмур не е
Доминик се подпря на лакти и изгледа недоверчиво домакинята си.
Мия се намръщи и махна нетърпеливо с ръка.
— Да не би да криеш нещо под дрехите си? Мисля, че не. Погледни ме. Дебела съм като крава, но не ме е грижа. Себастиан обича кожата ми да е златиста, с цвета на препечен хляб. Цялата, навсякъде, разбираш ли?
— Моята кожа не става с цвета на препечен хляб. Става розова. И носът ми се покрива с лунички.
— Ха! Ръцете ти, шията ти, бузите ти — те са златисти като мед. Гърдите ти — те също биха могли да станат златисти като мед.
Доминик се изчерви и извърна поглед.
— Твоят мъж може да бъде твой роб.
Неин роб. Доминик притвори очи и почувства как по цялото тяло я пробождат приятни тръпки. Запита се как ли би се държал Хоксмур като роб.
— Аз нямам мъж.
— Имаш своя капитан. Той е — как да го определя — великолепно животно.
Доминик почти потръпна.
Мия се изкиска като младо момиче.
— Той прилича на моя Себастиан, мъж, който кипи от страсти и живее заради опасността — също както и ти би живяла заради него, нали? Когато те погледне, ти изгаряш отвътре — тук. — Мия притисна длан към корема си и бавно я плъзна между бедрата си. — Той не прилича на никой друг.
— Да, не прилича — измърмори Доминик, прехапа устни и извърна поглед. Нямаше смисъл да го отрича. Мия, въпреки младостта си, надминаваше Доминик по женска хитрост и интуиция.
— Ето, опитай това. — Мия й подаде порцеланово бурканче, пълно с бял крем. — Даде ми го баба ми, когато се омъжих за Себастиан. Втрий го в кожата си. Ще помогне на слънчевите лъчи да проникнат в нея. Ще те накара да пожелаеш да свалиш дрехите си. Кожата ти ще бъде като коприна под ръцете му. Съгласна ли си?
— Да… искам да кажа, не. Аз… добре. Ще се намажа малко.
Изчервена, Доминик спусна краката си от ръба на корниза и взе бурканчето. Потопи пръстите си в крема. Беше гъст и странно студен. Започна бавно да го втрива в едната си ръка и по извивката на рамото. От топлината на кожата й кремът замириса.
— Ухае странно.
— Смачкани листенца на роза и мускус. Този крем засилва собственото ти женско ухание… за да те възбуди. Когато той те докосва, ще подивее от страст.
Пръстите на Доминик замръзнаха над бурканчето. Тя преглътна и затвори очи. Гласът на Мия бе
