хипнотизиращ със своята настойчивост, неустоим дори и за най-разсъдливия и разумен човек. Виното и слънцето, ленивото докосване на вятъра изглежда се бяха наговорили да я освободят от всичките й задръжки. Ароматът на крема сякаш се излъчваше някъде дълбоко от нея, където пулсът й започна да тупти. Доминик загреба малко с пръста си и го намаза в подножието на шията си. Почти мигновено кремът стана топъл. Втечни се и потече между гърдите й. Зърната й болезнено набъбнаха. Тя пое дълбоко дъх и започна да разтрива крема първо между гърдите си, после замасажира високите им извивки, едното рамо и накрая и другото. С полупритворени очи наблюдаваше как кожата й проблясва на слънчевите лъчи. Като коприна. Толкова топла… толкова чувствителна… всеки повей на вятъра бе като пръсти, които я докосваха — дълги, мъжки пръсти и широки силни ръце, с трептящи и опънати като струна мускули. Дали ще смъкне блузата от раменете й, или ще я дръпне рязко до кръста, за да освободи гърдите й?
— Мислиш за него — дрезгаво изрече Мия.
— О, Господи! — прошепна Доминик. — Опитвам се да не мисля, но не мога. Това е като някаква болест.
— Не е болест. Също като теб и аз се опитвах да не мисля за Себастиан. Беше невъзможно.
— Но защо си се опитвала? Вие със Себастиан сте… — Доминик примигна срещу Мия. — Ти си родена за него. Дори и аз го виждам. Аз си мислех — когато бях малко момиче — винаги съм си мислила, че съм влюбена в него.
— Ти обичаш само един мъж.
— Не. — Думата прозвуча като въздишка. — Не… аз не мога. Би било твърде глупаво от моя страна. Би било противоположно на всякаква логика и здрав разум.
— Ти си го чакала през целия си живот. И сега, когато той най-после е дошъл, ти не смееш да признаеш истината. Страхуваш се.
— Да — промълви Доминик, усещайки как страстта се разлива като огнена река по вените й. — Страхувам се. И би трябвало. Той е… той е…
— Той е истински мъж до мозъка на костите.
— О, да. — Гърдите на Доминик натежаха от възбуда. — Дори повече. Когато го погледна, когато съм близо до него, когато мисля за него, той ме поглъща цялата. Кара ме да чувствам неща, които никога не съм си представяла.
— Ти го обичаш.
— Не го обичам! Моето тяло жадува за него, но любов? Какво е това? Любов чувствам към родителите и брат си. Това е невидима нишка, която е свързала сърцата ни завинаги. Това е усещането за топлина и безопасност. Това е домът. Няма нищо общо с онова, което изпитвам към Хоксмур, когато влезе в стаята или ме погледне. Ако му позволя, той може да ме унищожи. И аз няма да го позволя… не мога.
— А ако той те обича?
Доминик рязко се изсмя. Извърна глава.
— Той е обичал само една жена през живота си и тя е умряла. Оттогава само използва жените и предпочита да са омъжени, но не за него. През целия си живот е избягвал всякакви постоянни връзки, дори с мъжете, които го смятат за свой приятел. Предпочита да бъде сам. Не се нуждае от никого. През последните двадесет години е изградил висока стена около себе си.
— А след като те срещна? Къде са всички онези жени?
— Сигурна съм, че е имало жени и след като ме срещна.
Мия презрително изсумтя.
— Очите му те следват като на мъж, който от месеци не е имал жена. Той ме вижда без дрехи и ме гледа така, сякаш съм баба му. Убедена съм, че за него не съществува друга жена, откакто те познава… освен във въображението ти. Мисля, че те обича, ала още не го е осъзнал. Заслепен е от гордостта и страстта си. Някои мъже не могат да допуснат жените да стигнат до сърцата им. С телата нямат затруднение. Но проблемът е много прост. Някога и моят Себастиан беше такъв. Но ти не ми вярваш. Какво ли знам за него, след като виждам за пръв път? Но аз виждам много повече от теб, глупаво девствено момиче!
— Не съм глупава! — остро отвърна Доминик.
— Но си девствена, нали?
Доминик издаде напред долната си устна и хвърли кос поглед към Мия. Другата жена й отвърна със закачлива и заразителна усмивка. Доминик сведе поглед, но усети, че едва сдържа своята. Завъртя порцелановото бурканче между пръстите си.
— Знам, че това е трудно да се скрие. Ще си призная, но само пред теб, скъпа Мия, че вече ми омръзна. Искам да кажа, че за пръв път осъзнах женствеността си едва откакто срещнах Николас. Него го привличат жени, които излъчват чувственост. Струва ми се, че жадувам да притежавам подобно излъчване.
— Тогава ще го постигнеш!
Доминик я изгледа недоверчиво.
— Просто така?
Мия сви елегантно рамене.
— Няма да ти отнеме много време, ако го искаш. Ти искаш да владееш положението!
— С Хоксмур? — Доминик изпусна шумна въздишка. — Да, предполагам, че това много би ми помогнало. Трябва да се противопоставя на чувствата, които изпитвам.
Мия и хвърли странен поглед.
— В такъв случай е по-добре да ми се довериш. За да ти помогна, ще трябва да направиш това, което ще ти кажа.
— Вярвам ти. — Тогава защо се чувстваше така, сякаш Се бе надвесила над бездънна пропаст?
— Той ще бъде твой роб.
— Е, робството не е точно това, което имам предвид.
— Преди да започнем, ще трябва да промениш намеренията си.
ГЛАВА 17
Вратата й не бе заключена. Една част от него бе очаквала противното. Сърцето му заби по-ускорено, когато бутна леко вратата и тя бавно се отвори. Стаята се къпеше в меката светлина на лунните лъчи. Леглото й бе като бяло петно в сенките, а чаршафите бяха усукани и измачкани, сякаш някой дълго време се бе въртял неспокойно върху тях. Леглото обаче беше празно. Той се обърна сепнато и едва тогава я съзря на терасата. Силуетът й се очертаваше на фона на проблясващите води на Средиземно море.
Гърлото му тутакси пресъхна. Безшумно пристъпи към нея. Шумът от ботушите му се заглушаваше от плочките върху терасата. Лекият бриз развяваше краищата на пеньоара й като крила на гълъб, разнасяйки уханието й до него. Дробовете му се изпълниха с този мирис, опиянявайки сетивата му. Кръвта му закипя от желание. Всичко, което бе дошъл да й каже, се изпари като нежен аромат във въздуха.
Спря се, обзет от сладка болка по нея, с единствената мисъл да я притежава, щастлив само да докосне кожата й. Силата на желанието, много по-мощно от съпротивата му, му подейства като силен удар.
— Доминик. — Гласът му бе по-скоро като немощен шепот на умиращ.
Тя се обърна и той затаи дъх. Под пеньоара си носеше дреха от коприна с цвят на слонова кост, която прилепваше плътно към тялото й и трептеше като фина паяжина.
— Не можах да заспя преди да си дойдеш — отвърна тя със сънен, дрезгав глас. — Трябваше да ме вземеш със себе си. Тревожа се, когато не знам какво става.
Думите бяха разумни, изречени от устата на уравновесена жена — от Доминик, която познаваше, — но в тона й прозвуча съблазнителна нотка. Очите й искряха като звезди на лунната светлина. Кожата й блестеше, сякаш посипана с ангелски прах. Топлината й го обгръщаше с невидими ръце. Копринената дреха се спускаше на вълни, откроявайки всяка извивка на тялото й. Гърдите, корема, дългите стройни бедра, кожата, обляна от лунната светлина — всичко го замайваше от желание.
— Откри ли Рамзи? — попита тя.
— Не. — Николас с усилие извърна поглед към морето. Не беше разумно да гледа към нея. Тази вечер тя го вълнуваше по някакъв загадъчен начин и беше трудно да се контролира. — В Палермо попаднахме на един мъж, избягал от лагера на Рамзи. Всички бедуини са предатели. Този беше алчен. Платихме му добре
