стисне нещо. Облекчението му трая само миг. Гордост, подобна на разярен звяр, изпълни гърдите му. Може и да нямаше друг мъж, но тя бе избрала да се довери на Омар, а не на него. Дълбоко в душата си изпита разочарование и чувството, че я губи.
— Той ми каза, че за теб „Котешкото око“ няма никаква стойност, все едно е парче стъкло.
— Сигурен ли е в това?
— Напълно. Но за хората на Тунис е по-ценно от всякакви съкровища на тази земя. То е тяхното спасение.
— Жалко, че нямат късмет. — Размаха юмрук във въздуха и закрачи напред-назад. — Да ги оставим да водят проклетите си войни. Правят го от векове, без ничия помощ. И сигурно ще го правят още векове. — Спря, подпря ръце на хълбоците си и се намръщи. — Аз няма да имам нищо общо с това.
— Така ли? Но бей Хамуда и кралството му са безпомощни без „Котешкото око“.
— Религиозни измислици. Просто този човек е болен, нищо повече.
— И ти самият не вярваш в това. Легендите разпалват въображението ти и те предизвикват, Хоксмур. Не можеш да си позволиш да не им повярваш. Знаеш, че без силата на „Котешкото око“ бей Хамуда и стотици от хората му ще умрат от ръката на Рамзи.
— Няма да застраша живота на своите хора.
— Предполагам, че беят разполага с армия.
Той я изгледа недоверчиво.
— Прекарал съм последните двадесет години от живота си, избягвайки всякакви политически борби и интриги, особено между арабите. И със сигурност нямам никакво намерение да се замесвам в тях точно сега.
— И просто така ще оставиш Рамзи да завладее кралството? Хората ще страдат неимоверно под тиранията му.
Той пристъпи към нея. Погледът в очите му я накара да отстъпи и да облегне гръб на каменния парапет. Николас се надвеси над нея. Отлично съзнаваше, че тя изглежда като малко момиченце до него. Можеше да я прекърши с две ръце. Но по дух — по дяволите, никога досега не бе срещал толкова достоен съперник.
— Не се опитвай да си играеш с личните ми чувства в тази работа — изръмжа той. — Каквито и недоразумения да съществуват между мен и Рамзи, те няма да бъдат разрешени, ако взема страна в битката му с бей Хамуда. Аз бях изпратен тук, за да открия „Котешкото око“ и да го отнеса в Лондон. Затова ми плащат, а не за да се намесвам в някакви териториални схватки и със сигурност не и да пожертвам наградата си в името на нечие благоденствие. Никога досега не съм бил отклоняван от поетия път и със сигурност няма да го направя заради теб.
Нощта край тях изведнъж притихна.
— Наричан си с много имена, Хоксмур. Дали прозвището страхливец ще подхожда на широките ти рамене?
Николас застина.
— Самозабравяш се, жено.
— А, да не би сега да ме заплашваш?
— Мисълта здравата да те напляскам ми се струва особено примамлива в момента.
Тя отметна глава назад и вдигна лице към лунната светлина. Беше красива с неземното сияние на варварска богиня, безстрашна като тигрица, тръгнала на лов.
— Не можем да понасяме истината, така ли?
— Така ли мислиш? — презрително изсумтя той.
— А какво друго да мисля? Хоксмур, наистина ми се струва, че си изплашен. Не от рисковете на войната — изправял си се срещу подобни и преди, и то с голям успех. И със сигурност не се боиш от Рамзи. Твърде си самонадеян, за да се оставиш да бъдеш победен от когото и да било, независимо от обстоятелствата.
— Високото ти мнение за мен е наистина вдъхновяващо.
— Ти се боиш да не се сблъскаш с нещо съвсем различно, нали? Да не би да се окажеш защитник на някакви бедни и нещастни хора. Какво ще правиш тогава? Слуховете за развратните ти подвизи — е, това е нещо съвсем различно. В крайна сметка си решил, че е най-добре да оставиш светът да си мисли най-лоши неща за теб. Освен това навярно се чувстваш много удобно с репутацията си на развратник и негодник. — Тя се наведе към него, явно опиянена от правотата си. На света на съществуваше по-дръзка жена от нея. — Та нали това е роля, която изисква пълна изолация, а тъкмо самотата предпочиташ пред риска от емоционална привързаност. Бих могла поне сто пъти да те нарека развратник, а ти дори няма да трепнеш. Но ако те нарека страхливец — е, това е също толкова лошо, колкото ако ти се даде възможност да докажеш, че си герой.
Ръцете му обхванаха раменете й преди да успее да помисли за последствията. Привлече я към себе си, без да се вслуша в разума си. Телата им се допряха. Изгарящ огън лумна в гърдите му. Дъхът му излезе на пресекулки.
— Ти не знаеш нищо за мен — дрезгаво прошепна той, осъзнавайки, че е безвъзвратно загубен. Нямаше никакъв смисъл да спори с нея. С чувственото й и гъвкаво тяло, притиснато към неговото, бе все едно да се опитва да заслужи рицарско звание. А той никога не се бе стремил към подобна чест. — Не вярвам, че има някакъв смисъл да ти го казвам.
— Не, няма — убедено отвърна младата жена. — Доста мислих за това.
Пръстите му се плъзнаха по ръката й. Сякаш докосваше фина коприна. Гневът, гордостта, решимостта да докаже, че е над всякакви страсти и желания, се стопиха за миг.
— Твърде много мислиш. — Взираше се в устните й и усещаше всяко нейно дихание като запален въглен върху кожата си. Желанието пулсираше във вените му, замайваше сетивата му. — Спри да мислиш, Доминик. Аз вече го направих.
— Не мога. — Не откъсваше поглед от устните му. — Мисля през цялото време, дори и когато спя.
Горещият му дъх я опари. Той я привлече по-плътно към себе си, сякаш искаше да се разтвори в нея, да я вкуси.
— Какво мислиш, когато спиш, Доминик? Мислиш ли за мъжете, които живеят самотен живот, затворени дълбоко в себе си, и които копнеят за теб със сетния си дъх?
— Мисля за много неща. След като ме попита, ще ти кажа, че едното от тях е как те целувам. Ужасно е.
Николас се почувства така, сякаш го поляха с ведро студена вода.
— Ужасно?!
— Не целувките, разбира се. Това е много… приятно.
— Приятно? — Гласът му прозвуча равнодушно.
— Това, което… — Тя поднесе треперещите си пръсти към устните му и леко ги плъзна по долната му устна със съсредоточеността на дете, заето с интересна игра. Николас предпочиташе да го удавят или разкъсат на парчета, отколкото да го подлагат на подобно мъчение. Не можеше да откъсне поглед от закръглената извивка на високите и гърди. — Искам да кажа, че ме смущава това, което идва след целувките.
Да, самият той се смущаваше винаги когато си бе мислил как ще положи госпожица Уилъби върху едно голямо легло и ще я люби в захлас. Не че не го желаеше с целия плам на страстната си натура. Но мястото, обстоятелствата — всичко това му се струваше много по-сложно и трудно отколкото всичко досега и не бе сигурен как да постъпи. Мисълта винаги бе съпроводена с огромна доза разкаяние и угризения на съвестта в най-неподходящите моменти.
— Предполагам, че трябва да придобия достатъчно опит в едно нещо, преди да се тревожа за следващото, нали? — Тя примигна срещу него, после впи поглед в устата му и той с усилие сподави една въздишка. — Никак не се притеснявам от целувките. Поне мисля, че е така. Ще имаш ли нещо против?
— Да имам нещо против?
Веждите й леко потрепнаха.
— Малко да ми помогнеш. — Изглеждаше така, сякаш си блъскаше главата над проблема с баласта.
— Затвори си очите. — Обхвана брадичката й в шепата си. Постави другата си ръка върху гърба й и
