за информацията.
— Но ти не му вярваш?
Николас пое дълбоко морския въздух. Денят прекаран из бордеите в покрайнините на града, го бе изтощил, а зловонието и спареният въздух едва не го бяха задушили. Тук, високо в планината, чистият въздух бе истинска сладост за дробовете му и бе като балсам за загорялата му от слънцето кожа.
— Може да е подставено лице, нарочно оставено от Рамзи, за да ни заблуди и насочи по лъжлива следа.
— Не вярваш в това.
Николас я стрелна с поглед.
— Да, права си. Рамзи е прекалено самонадеян и дързък, за да прикрива следите си. А и историята на бедуина звучеше доста правдоподобно. Открихме лагера им, навътре в джунглата от другата страна на острова. Пепелта от огъня още пушеше. Заминали са най-много преди един ден. И то бързо. Някой ги е изплашил. Рамзи се е отправил към Тунис.
— Навярно е имал някаква причина, за да дойде първо в Сицилия.
— Оръжия. — Жестока усмивка изкриви устните му. — Не всички революционери живеят във вила с красива съпруга и деца. Някои забравят политическата идеология и продават оръжията си за пари в брой или за опиум. Рамзи е бил добре снабден. От това, което успях да науча, ми стана ясно, че си е тръгнал с огромно количество оръжия и муниции, достатъчни за цяла армия революционери. Възнамерява да свали от престола бей Хамуда, законния владетел на Тунис, и да завладее кралството му.
— С „Котешкото око“ в джоба.
— Аха. „Котешкото око“. О, убеден съм, че е у Рамзи, макар бедуинът да ми се закле, че никога не го е виждал. Но Рамзи не би се опълчил срещу бея на Тунис, бел да е сигурен в победата. Откакто „Котешкото око“ е изчезнало, страната е изпаднала в невероятна нищета. Хората гладуват и измират по улиците. Беят е тежко болен и почти не може да, управлява. Всичко е една дяволска бъркотия. Ако не беше скъпоценният камък, щях да оставя цялата работа на Стринфелд и Перно.
— Приятели ли са ти?
— Едва ли. По-скоро съперници. Перно от години души по следите на „Котешкото око“. Интересите на Стринфелд са чисто егоистични: ще се радва само и само да ми попречи аз да го намеря. И двамата са били забелязани в Палермо да задават подозрителни въпроси. Навярно тъкмо те са подплашили Рамзи и са го принудили набързо да замине. Не се съмнявам, че в момента са на път за Тунис. „Котешкото око“ — помисли за това, Доминик. — Гласът му се снижи. — Безценен предмет, който мъже от цял свят търсят вече повече от сто години. Предмет, забулен от легенди, слухове и различни спекулации. Много са умрели в пустинята, водени от надеждата да го намерят. Велики владетели са се сгромолясвали и страни са страдали само заради него. Всички го желаят, защото е почти невъзможно да го притежават. И аз ще бъда този, който ще го има. — Николас наблюдаваше как бризът роши къдриците на слепоочията й. Гърдите му се стегнаха и сякаш не му достигаше въздух. Впи поглед в устните й и притисна длани към бедрата си. Внезапно почувства, че всичките му бариери рухват и остава съвсем беззащитен. — Господи, но ти ме измъчваш!
Очите й се разшириха за миг.
— Хоксмур, моля те… — Отдръпна се от него, пристъпи към каменния парапет и обви ръце около раменете си, сякаш искаше да се предпази от нещо.
— Страхуваш се от мен.
— Не е вярно.
— А би трябвало. — Страстта изкриви лицето му. — Ако можеше в този миг да прочетеш мислите ми, сигурно сърцето ти на девственица ще се изпълни с ужас. Не би трябвало да рискуваш невинността си, показвайки се пред мен в тази дреха, която жадувам да разкъсам.
— Но въпреки това нещо те спира, дори и сега. Изпитваш нужда да докажеш нещо на мен, на себе си. — Погледна го — уверена, предизвикателна и без страх. Ала въпреки това приличаше на трепереща птичка, готова всеки миг да отлети от него. — Почтеността.
От устните му се изтръгна проклятие, което би накарало всяка жена да трепне. Но тя остана невъзмутима.
— Аз не познавам подобно понятие. У мен няма вкоренени никакви морални принципи и задръжки. Само гордост. И тъкмо това — моята проклета гордост те защитава много по-силно, отколкото всякакъв девствен пояс. Не се отдавай на романтични заблуди, скъпа, и не го наричай почтеност. Аз не мисля нито за теб, нито за чувствата ти, разбра ли ме? Не ме е грижа за мечтите на една девственица за дом, брак и деца, задължения и всякакви подобни глупости, които висят на шията на мъжа като надгробен камък. Аз мисля единствено за себе си, а не за някаква… някаква… — Махна с ръка към нея. — Някаква проклета девственица. Никога повече няма да се поддам на това, разбра ли?
— Напълно. Повече няма да има никакви бюра.
Той се извърна.
— Онова беше отвратително от моя страна.
— Разбирам.
— Давам ти думата си и възнамерявам да я спазя.
— Разбира се. Нали трябва да мислиш за гордостта си. Само се чудя къде ли е била тази твоя гордост през последните двадесет години.
— Тъкмо в това е цялата проклетия. Не ми се е случвало преди да те срещна.
— Може би през цялото време си е било у теб, но ти си предпочитал да не го забелязваш заради други причини, които си смятал за по-важни. Репутацията ти, например. — Вдигна глава и погледна към морето. Той гледаше как лунната светлина танцува върху извивката на гърдите й. — Разбира се, имало е и други жени.
— Светът е пълен с тях. — Николас се запита дали тя долови сарказма в гласа му. Беше сигурен, че Доминик няма никаква представа на мъчението, на което неволно го подлагаше, дори в този миг. Светът бе пълен с жени, но той виждаше само една, жадуваше само една, нуждаеше се само от една. От нея… Прокара ръка през косата си и се озъби срещу морето. — Предполагам, че едва ли ще има голямо значение за теб, ако ти кажа, че аз не съм… че през последните няколко седмици… след Каус… изпитах… непознато досега за мен уважение към жените.
— Към всички жени ли? — Очите й срещнаха неговите. Нима виждаше очакване в тях? Проклета романтична глупачка!
— Винаги съм смятал, че си напълно различна от другите жени — отвърна той.
— Разбирам. Странна.
Погледът му се задълбочи.
— Не съвсем.
— И колко странно е това явление?
— Досега никога не съм срещал подобно.
— Доста неприятно, предполагам.
— Тъкмо обратното и това е странното.
— Разбирам.
Той се зачуди дали наистина разбира. Стоеше изправен пред нея, смутен и изпълнен с желание, питайки се, какво по дяволите става с него. Чувстваше се безсилен и победен.
Тя сведе глава и после се извърна. Едната й ръка докосваше каменния парапет.
— Трябва да знаеш нещо, Хоксмур. Не бях искрена с теб… и сега знам… не знам защо… но чувствам, че не бях… — думата сякаш заседна на гърлото й — права.
Николас почувства как се смразява. Някъде имаше съпруг, който да завладее сърцето й. Имаше усещането, че някой е стиснал гърдите му с железни клещи.
Тя го погледна и думите сами се изплъзнаха от устните й.
— Става дума за „Котешкото око“.
— Какво?
— Омар ми каза, че не е скъпоценен камък.
Трябваха му няколко минути, за да овладее чувствата си.
— И какво друго каза Омар? — Извърна поглед към нея и сви юмруци, едва сподавяйки желанието си да
