— Досега никога не сте губили, сър.
Хоксмур изгледа свирепо първия си помощник.
— Да не би да намекваш, че не мога да се справя с едно поражение, Майър?
— Не, сър. Тъкмо обратното, сър.
— Добре. — Николас продължи да се взира в морето и да се пита защо, по дяволите, се чувства така, сякаш му се иска да стовари юмрука си в нечие лице. Не си спомняше да се е чувствал по този начин от времето, когато бе малко момче. — Ще измия бързо нашия срам — добави той.
— И как ще стане това, сър?
— Като купя проклетия кораб. Каквато и да е цената му. Ще направя такова предложение на Уилъби, че той няма да може да ми откаже. — При мисълта устните му се извиха в злорада усмивка.
— О, сър…
— По дяволите, какво има пък сега, Майър?
— Става дума за лейди Натуик, сър.
Николас изпусна една дълбока въздишка. Съвсем бе забравил за тазсутрешното си развлечение
— А, по дяволите, ще трябва да ида при нея.
— Но, сър, може би не е зле да знаете, че…
Но Николас не изчака да чуе останалата част от предупреждението на Майър. Спусна се по стълбата, вземайки по две стъпала наведнъж, почука на вратата от палисандрово дърво и влезе вътре. Едва бе направил две крачки, когато Изабела се хвърли в ръцете му.
— Николас, аз… — Очите й се разшириха, лицето й пребледня и тя повърна на гърдите му.
Разнесоха се две резки почуквания, вратата на каютата изскърца и Сайлъс Стийл надникна вътре.
— Идваш ли?
Доминик не вдигна глава от бюрото. Купища чертежи покриваха дървената му повърхност. Подпряла глава на лакти и смръщила вежди, младата жена внимателно изучаваше чертежите, а после отместваше поглед към миниатюрния дървен модел на „Мисчиф“, поставен в края на бюрото пред почти изгоряла свещ. Наблизо лежеше ножът, който тя използваше, за да издялква дървения модел при всяка направена промяна. Върху пода се виждаха пръснати разтворени книги.
— Доминик?
Тя примигна и се опита да фокусира уморените си очи върху Сайлъс. Мъжът изглеждаше някак застрашителен на трепкащата светлина на догарящата свещ. Нощта се бе спуснала много бързо. Но винаги ставаше така, когато работеше.
— Какво знаеш за изчисляването на дължината на носовата част и резултатното й въздействие върху баласта и платната?
Гъстите бели вежди на Сайлъс се смръщиха.
— Търсиш формула ли?
— Разбира се. Но не мога да я открия никъде в книгите ми.
— Такава не съществува.
— Трябва да има. Някой някъде би трябвало да е забелязал връзката. Аз самата го установих. Обаче изглежда, че не мога да открия точната формула. Бог ми е свидетел, че не мога да си позволя отново някоя незначителна грешка. Трябва да открия книгата с формулата. — Доминик се наведе и се зае да събира разхвърляните книги. Навън се е събрала доста голяма тълпа, нали?
— Много по-голяма от тази, която някога се е събирала в пристанището Батъри, когато нюйоркският яхт-клуб организира ежегодните си състезания. А ти висиш тук откакто пуснахме котва в пристанището.
Доминик се изправи и сподави една прозявка.
— Ти излез пръв.
— Аз не съм капитанът, нито конструкторът на този кораб. А те искат да видят тъкмо него. Изглежда, че през последните пет години „Флийтуинг“ неизменно е печелил златната купа. Тази сутрин си победила най- добрия. Време е да се възползваш от ситуацията.
— Така ли? Биха ли повярвали наистина, че една жена е способна на такова нещо?
— Може би. — Доминик недоволно изсумтя и Сайлъс се изчерви. — Всъщност може би подценявам щедрите им натури. — Замълча за миг. — Ако искаш онези договори, ще трябва да излезеш от удобния си пашкул.
— Но тук е толкова тихо и се чувствам в безопасност, Сайлъс. А навън… — Взря се през страничния отвор. Пристанището бе огрято от сребристата луна, а наоколо се виждаха трепкащите светлини на яхтите, излезли на нощна разходка. Плясъкът на вълните се заглушаваше от музиката, носеща се откъм сградата на яхт-клуба. В главата й се раздвижи някакъв спомен. Музиката беше същата; нощта бе идеална за забранени срещи — особено на борда на кораб, когато всички пътници спят дълбоко след бурна пиянска нощ. Това, на което тринадесетгодишната Доминик бе станала неволен свидетел, скрита зад един параван, я бе накарало много нощи след това да се спотайва в каютата си. Там, легнала върху тясното легло, тя се взираше в тавана, придърпала завивките до брадичката си. Беше й невъзможно да заспи, след като над главата й изисканото и елегантно общество танцуваше и се смееше в онзи свят на покварата, който бе създало.
— Не — рече тя и тръсна глава, за да пропъди мъчителните мисли. — Утре ще се срещна с онези консервативни яхтсмени. Обещавам. И ще получа договорите.
Сайлъс недоволно изсумтя.
— Не приличаш на баща си. Той обича публичните похвали.
— Не, и никога няма да заприличам.
— Достатъчно ти е да побеждаваш.
Доминик се втренчи за миг във възрастния си приятел, после отмести поглед към чертежите.
— Не ми е достатъчно, особено след онази катастрофа в пристанището на Ню Йорк. Ако компанията се провали, докато аз съм начело, в мига, в който кракът му стъпи на американска земя, баща ми ще ми намери съпруг, вероятно някой собственик на захарна плантация.
— Ти си тази, която предложи облога.
— Разбира се! Тогава ми изглеждаше толкова… лесно. И ще бъде. До утре ще съм затрупана от предложения за договори. — Махна към вратата. — Върви и се забавлявай, Сайлъс. Предай на всички поздравите на капитана.
Вратата се затвори зад Сайлъс. Доминик се заслуша за миг в звука от стъпките му по палубата и в гласа му, който се извиси, докато разговаряше с посрещачите. След малко отново се възцари тишина. Тълпата навярно се бе отправила към яхт-клуба. Доминик взе модела и го завъртя. Дървото беше фино, гладко и топло. Колеблива усмивка затрептя на устните й.
Какво значение имаше, по дяволите? Усети как радостта бавно се надига в гърдите й. Тя бе победила най-добрия от англичаните, и то без особено усилие. Капитанът на „Флийтуинг“ бе направил фаталната грешка да подцени противника си. Усмивката й стана по-широка. Да, в много отношения победата й стигаше.
След малко небесата отвън пламнаха. Разнесе се тътен и палубата над нея се разтърси. Доминик скочи от стола и изхвръкна от каютата. Вдигна полите на роклята си и хукна нагоре по стълбата. Излезе на палубата в мига, когато небето избухна от фойерверки, осветявайки залива, сякаш беше ден. Разнесоха се радостни викове, както и поздравителни изстрели от околните яхти.
Доминик се обърна към яхтклуба. От всички прозорци на двуетажното здание струеше светлина. Музиката се изливаше от разтворените двойни врати, а покрай прозорците се мяркаха силуетите на танцуващите двойки, носещи се в ритъма на валса.
Младата жена отмести поглед. През последния прозорец зърна стая, тънеща в полумрак. Стените й бяха покрити с лавици с книги.
— Библиотека. — Любопитството у нея се събуди. — Там със сигурност има книга, в която мога да открия формула за изчисляването на дължината на носовата част и резултатното…
Приглади тъмната си коса, стегната в дебела плитка, и оправи гънките на роклята си. Едва ли някой щеше да я забележи в тълпата, особено ако избягва осветените салони. Наметна шала на раменете си, духна свещта и напусна кораба.
Откри слугинския вход в задната част на сградата и тихо се промъкна вътре. Един лакей й подаде празна
