Това бе огромна трагедия и аз посветих живота си, за да поправя последствията.
— Вие?
Очите на графинята се изпълниха с болка.
— Да, мой скъпи сине. Не ме мрази.
„Неин син?“ Главата на Николас се завъртя.
— Не ви мразя.
Сълзи потекоха по страните й.
— Страдах всеки божи ден, откакто те оставих тук. Една част от мен умря още тогава. Но в отчаянието си смятах, че това е единственото разрешение. Разбираш ли, майката на Едмънд ми предложи огромна сума, за да изчезна. Тя знаеше, че си неин внук. Разбра го в мига, в който те видя за пръв път. Беше наясно, че графинята не може да даде наследници на Едмънд. А и смяташе, че след време Едмънд ще те признае за свой син. Вярваше, че той иска да запази имението Уинтърхър и семейното богатство далеч от алчните лапи на племенника си, каквото беше и нейното желание. Не допускаше, че гордостта може да застане между баща и син. Умря с мисълта, че се е провалила.
Аз изчезнах и няколко месеца по-късно Уинтърхър получи бележка, че съм умряла. Вложих парите в железниците, спечелих още и реших да се издигна в обществото. Омъжих се за един джентълмен, който бе мой приятел, обзаведох се с удобна градска къща и след време си извоювах известно положение. — Погледна към Николас. Освен това следях отблизо живота ти. Не ми беше особено трудно. Вестниците често пишеха за теб. Но слуховете не бяха справедливи към мъжа, който усещах, че се скрие зад лекомисления развейпрах и женкар.
Разбираш ли, аз съм близка приятелка със съпругите на неколцина адмирали и тяхното мнение за теб се отличаваше съществено от слуховете, които те обрисуваха като негодник и колекционер на красиви жени. Много скоро открих възможност да ти предложа услугите си като посредник. Не можах да измисля никакъв друг начин да вляза във връзка с теб. Не бях сигурна, че ако се срещнем, няма да се издам. Когато Едмънд се свърза с мен, за да те наеме за откриването на „Котешкото око“, той нямаше никаква представа, че аз съм майката на неговия син. До днес дори не знаеше, че съм жива.
Николас извърна поглед към огнището.
— Значи от самото начало сте били наясно, че „Котешкото око“ е синът на бей Хамуда — рече накрая.
— Да.
— И сте помислили, че ще откажа да участвам, ако знаех, че се замесвам в политически борби.
Графинята сви рамене.
— Бих рискувала всичко, за да те накарам да намериш „Котешкото око“. Заради Едмънд. Исках да разбереш що за мъж е той.
Николас погледна към графа.
— Значи сте ме изпитвали съвсем съзнателно, сър. Но ако сте искали да разберете нещо повече за мен, можехте да попитате Стринфелд или всеки друг авантюрист.
— Но не го е направил — възрази графинята. — Той напълно ти вярваше.
Графът се извърна към Николас. Някакво вътрешно примирение бе смекчило чертите му.
— Аз исках най-добрия. О, част от мен се надяваше да докажеш, че си много по-добър човек от този, който вестниците обрисуваха. Но много повече желаех да докажа себе си пред теб. Усещах омразата ти към аристокрацията, в частност към мен. Исках да ти покажа, че понякога зад лицето, което човек показва пред света, се крие много повече. Поверих политическия си живот, кариерата, репутацията си, титлата си в твоите ръце.
— Господи, забъркали сте се в доста опасна игра.
— Но ти не ме разочарова.
— Не, сър, аз не ви предадох. Обмислях го за кратко, ала не го направих.
Устните на графа се извиха в едва доловима усмивка.
— И благодарение на твоята дискретност, цяла Англия се чуди кой е тайнственият спасител на бей Хамуда. Някои предполагат, че министър-председателят лично се е справил с цялата криза. Слух, който той не опроверга. Изглежда, че общото отношение към събитията е положително. Един английски герой спасява една страна и населението й от лапите на Сатаната. — Графът пристъпи бавно към Николас и се спря на няколко крачки пред него. Преглътна с усилие. — Бих искал да те помоля, не, умолявам те най-горещо двамата със съпругата си да останете за вечеря. Ще го направите ли?
В очите на графа светеше надежда, искрена и уязвима. Сякаш невидим товар се смъкна от плещите на Николас, товар, който до този момент не бе осъзнавал, че лежи върху тях. Пое ръката на графа, който му отвърна със силно и развълнувано ръкостискане. Знаеше, че неговата собствена надежда се е изписала съвсем ясно на лицето му, така както светеше в очите на Доминик.
— Разбира се, сър, за нас ще бъде огромно удоволствие.
Седмица след тези събития, Доминик се появи в корабостроителната компания „Уилъби“ за делова среща с Дру. Макар че обикновено Николас я придружаваше по време на посещенията в пристанището, тази сутрин й заяви, че ще се срещнат в кантората, след като свърши някаква неотложна работа. Обеща й, че за награда ще я очаква изненада, която напълно ще компенсира кратката им раздяла.
Изненадите на Николас, както много скоро Доминик бе разбрала в ролята си на негова съпруга, бяха изключително вълнуващи и неочаквани. Дали този път бе решил да й подари чифт френски копринени чорапи? Парфюм? Шоколад? Или изящно дантелено бельо? А може би огромен букет от бели рози? Или пък сатенени чехли със скандално високи токчета? Този мъж наистина я разглезваше. Щеше да стане дебела, мързелива и безкрайно щастлива с него.
Мислеше върху тази перспектива, когато нахлу в кабинета на Дру с порозовели страни и блеснали от щастливо предчувствие очи. Направи две крачки и замръзна, усещайки как цялата кръв се отдръпва от лицето й.
— Мили Боже! Татко! Майко!
Джеймс Уилъби, с внушителна фигура и загоряло от слънцето лице, се намръщи насреща й.
— Влизай, влизай, дете. Недей да стоиш на прага с отворена уста като риба, останала на сухо. Знаеш много добре кои сме. Целуни майка си, преди да припадне в ръцете ми.
Доминик се спусна в обятията на майка си със замъглен от радост поглед и вдъхна познатото й ухание на розова вода.
— Липсваше ми — прошепна тя и подсмъркна като малко момиченце, заровила глава в рамото й. — Изглеждаш чудесно. Писах ви миналата седмица. Ако знаех, че ще дойдете…
— Тръгнахме неочаквано от Ню Йорк — промърмори Каролайн Уилъби, отдръпна се и обхвана лицето на дъщеря си с длани. Усмивката й бе толкова нежна, толкова успокояваща, че Доминик усети как сърцето й ще се пръсне от нетърпение. Искаше час по-скоро да разкаже всичко на майка си. — Чакай да те погледна, скъпа моя. Изглежда доста дълго си била на слънце — рече Каролайн и улови ръката й. — Наистина си много слаба, но пък си толкова елегантна. Виж само каква шапка имаш, а пелерината ти… Джеймс, забеляза ли пелерината й? Каква фина материя и каква изискана кройка!
— Забелязах я — промърмори баща й и погледна изпитателно младата жена през очилата. — Целуни баща си, дъще.
— Изглеждаш внушително, както обикновено, татко — изчурулика Доминик с усмивка, целуна го по бузата и се вгледа в лицето му със сияещи очи. — Май има с какво да се гордееш, нали?
Баща й погледна към майка й. Майка й извърна поглед.
Доминик стрелна с очи брат си, седнал зад бюрото с кръстосани крака.
— Те току-що пристигнаха, Доминик. Успяхме само да си разменим любезни поздрави.
Едно изпръхтяване от другия край на стаята привлече вниманието на младата жена. Прегърбен дребен човечец надзърташе иззад обемистите счетоводни книги. Носът му бе сбърчен и очите му святкаха над очилата.
— Мили Боже, Филпот, не ви забелязах. Колко любезно от ваша страна да дойдете чак от Ню Йорк.
Адвокатът изсумтя, погледна към Доминик, после прелисти още една страница.
— Май ще оставим любезностите за по-късно, госпожице Уилъби.
