блажените дни, прекарани в каютата му по време на пътуването от Тунис.
— Да, напълно съм съгласна с теб — промърмори младата жена.
Николас усети как кръвта му кипна. Палецът му разтри леко дланта й.
— Дори ние, грубияните, умеем да споделим заслужено извоюваната победа. Ти имаш не по-малка заслуга от мен в намирането на „Котешкото око“ и спасяването на Тунис. Може би дори по-голяма. И смятам, че Уинтърхър трябва да го узнае.
Тя го изгледа недоверчиво.
— И това ли е истинската причина за настоящето ни пътуване?
— А трябва ли да има и друга?
Младата жена повдигна вежди и погледна през прозореца на каретата, когато господарската къща изведнъж изникна иззад гората от дървета.
— Не знам, Николас, има ли и друга? Господи, това място е великолепно!
Николас се наведе напред, за да погледне внушителната къща, която бе напуснал преди двадесет години.
— Да, наистина е великолепно — изръмжа, замисляйки се за искреното възхищение, което изпитваше, непомрачено от лоши чувства. Гледаше как перата на шапката й се поклащат ритмично и осъзна, че е безсмислено да крие чувствата си от нея. Пое дълбоко дъх. — По дяволите, ако искаш да знаеш, смятам, че е време да забравя миналото. — Тя продължи да се взира през прозореца. Думите сякаш засядаха на гърлото му. — Нали разбираш, време е да простя. Мисля, че най-после е време за това. Освен това, може би съм бил несправедлив към Търлестан.
Тя се извърна и го погледна. И се нуждаеш от помощта ми?
— Не бих могъл да се справя без теб.
— Справяш се е всичко, и то много добре, Николас. Тъкмо затова се омъжих за теб. — Усмихна се и сякаш слънцето проби надвисналите облаци и го заля с топлината си. Тя повдигна устни към неговите и Николас почувства как огънят лумна в кръвта му. Ръцете му я обгърнаха, устните му намериха нейните и измина доста време, преди двамата да осъзнаят, че каретата е спряла пред централния вход на къщата.
Бяха посрещнати от лакей в ливрея, който ги въведе във фоайето и им съобщи, че ги очакват в салона. Николас плъзна ръка по гърба на Доминик и последва лакея. Спомените нахлуха с все сила в душата му. Дори миризмата на мястото бе същата. Където и да погледнеше, в съзнанието му изплуваха картини от детството му, макар че сега обстановката не му изглеждаше толкова внушителна и всяваща страх. Стрелна с поглед извитата стълба и площадката, където си бе играл под погледите на половин дузина поколения Ренълдс, които го гледаха строго от портретите на стената. Погледът му бе привлечен от огледалото над бюфета в преддверието. За пръв път бе видял Дженевив, застанала пред това огледало, да се любува на отражението си. Беше се свил на стълбите и я бе наблюдавал през колоните на парапета. Дори отекването на стъпките им по белия мрамор му напомняше за властната походка, с която графът се отправяше на вечеря. Но странно, спомените не бяха толкова болезнени, колкото бе очаквал, и къщата му се струваше някак си гостоприемна въпреки студенината на белия мрамор.
Вратите на салона бяха широко разтворени и Николас го видя — самия граф, заплашителния и високомерен, избухлив и властен филантроп Едмънд Търлестан. Беше висок, мускулест, с буйна бяла грива до раменете, облечен в пурпурен копринен халат, който падаше на меки гънки върху ботушите. Мъжът стоеше изправен пред камината, но се извърна рязко и впери пронизващ поглед в новодошлите. Николас забеляза, че очите му се задържаха малко по-дълго върху Доминик, но, по дяволите, нима можеше да го обвинява, че е любител на женската красота?
— Хоксмур.
Николас се скова пред високомерния тон на мъжа. В гърдите му се надигна негодувание. За пръв път от десетилетия погледите им се срещнаха и се кръстосаха.
— Сър, моята съпруга, Доминик. Тя…
Графът махна с огромната си длан.
— Знам коя е и какво е направила за мен. Благодарение на Бритълс всички в Лондон говорят само за нея. За мен е удоволствие, госпожо.
Търлестан протегна ръка, поклони се и галантно се усмихна. Навярно и на нея, както и на Николас, поведението му се бе сторило доста странно, защото тя се втренчи в него с разтворени устни. Изглеждаше така, сякаш усилено обмисляше нещо. Измърмори няколко думи, които съпругът й не чу ясно заради движението откъм прозореца, което привлече вниманието му. Една жена, красива, със сребриста коса и елегантно облечена в кремава коприна, стоеше до малката масичка и се взираше напрегнато в него. Едната й ръка, облечена в ръкавица, се бе вкопчила в ръба на масата, сякаш се боеше да не падне. Другата притискаше ленена кърпичка към гърдите й. Николас видя, че непознатата плаче. Никога не я бе срещал през живота си, но по начина, по който го гледаше, си личеше, че го познава, и то доста добре.
— Графиня Сейнт Леджър — тихо рече младият мъж. Тя притвори очи, извърна лице и Николас изгледа твърдо Търлестан. Усещаше как стомахът му се е свил на топка, но проклет да беше, ако разбираше защо.
— Седнете — покани го графът и посочи към изящното канапе.
— Не желая да сядам — остро отвърна Николас. Пръстите на Доминик стискаха ръката му. Търлестан впи поглед в него.
— Винаги си смятал, че ти знаеш най-добре, нали? Никога не си слушал никого, дори и когато беше малко момче. По дяволите, аз също мислех, че си само един донжуан. Изглежда и двамата сме грешили. — Търлестан вдигна брадичка и изправи рамене. — По дяволите, човече, не знам защо изобщо си решил да дойдеш тук! Разбирам чувствата ти към мен и не те обвинявам за тях. Но си помислих, че след като си решил да дойдеш… казах и на Кмелин… — Търлестан отмести поглед към графинята и чертите му болезнено се изкривиха. — Време е да узнаеш, Николас. Време е старият глупак да признае грешките си и да те помоли за прошка.
— Какво?
Търлестан се намръщи.
— Чу ме, по дяволите! Аз… — Гърдите на графа се издуха под бялата ленена риза, той се извърна рязко и изръмжа нещо под нос. Приближи към графинята и й заговори тихо. Тя сложи ръка на рамото му и го погледна в очите.
— О, Господи, Николас! — промълви Доминик до него. Николас я изгледа сурово.
— Какво?
Очите на Доминик се замъглиха.
— Нима не разбираш? Нима през цялото време никога не си заподозрял нищо?
Тихо жужене прозвуча в ушите на Николас. Звукът от движението на кръвта му. Някой го докосна леко по ръката и той рязко се извърна. Графиня Сейнт Леджър му се усмихваше.
— Съпругата ти забеляза приликата.
— Каква прилика? — попита младият мъж. Взираше се в очите на графинята, които блестяха като разтопено сребро. Отмести поглед към графа, изправен до прозореца — горд и надменен дори в унижението, с профил, сякаш изсечен от камък. Стори му се, че вижда себе си.
Очите му отново се извърнаха към графинята.
— Искам да знам истината — изрече хладно.
— Ти вече я знаеш. Но дали ще я признаеш, ако не опознаеш по-добре мъжа, който ти е баща? Ще приемеш ли наследството си?
Николас се вледени.
— Господи…
Графинята сграбчи ръката му с изненадваща сила.
— Едмънд обичаше съпругата си толкова много, че не намери сили да те признае за свой син, а заедно с това и моментната си слабост към една от камериерките на жена си, която бе лудо влюбена в него. Не го обвинявай за това. Той знаеше, че истината щеше да убие съпругата му. Тя не можа да му даде деца. След смъртта й ти пожела да живееш с Дженевив. Едмънд беше твърде горд, а кариерата му — твърде важна за него и затова не те призна за свой син. А и ти не би му простил, че изхвърли рождената ти майка от къщата.
