търсеше признаци на съжаление и съмнение. Не откри никакви.
— Съпруго моя… — промълви той и ороси устните й с водата. Доминик облиза бавно капките. Очите му се присвиха, докато изучаваха устните й. — Помислих си, че съм те изгубил заради собствената си глупост.
Сърцето й се сви и думите сами изскочиха от устата й.
— О, Господи, Николас, аз съм виновна за всичко! Хатън загина, защото казах на Халид, че си взел всички съкровища на Омар. На всичкото отгоре заради мен попадна в ръцете на Рамзи…
Пръстите му притиснаха устните й.
— Не можеш да се смяташ отговорна за нечия лудост. Ти спаси цялото царство.
Доминик преглътна и поклати глава.
— Не, ти го спаси. И то с голямо умение и смелост.
Той зарови глава в шията й.
— Възнамеряваш ли занапред да обуздаваш любопитството си?
— Да, смятам, че би трябвало… — Ръката й се плъзна по извивката на гърба му. — Заедно с още други неща.
Николас се вгледа продължително в очите й.
— Ще имаме десет деца.
Младата жена примигна.
— Господи, не и десет.
— Да не би да има да кажете нещо по въпроса, госпожо Хоксмур? — Напръска с вода върха на носа й.
— Мога да кажа
— Дори не знаеш как да ми казваш
— Мога да се науча.
— Да, ти много бързо се учиш на всичко.
Дъхът й замря и главата й се отпусна от ръба на леглото.
— Да, има още много да учиш. И един живот едва ли ще ни стигне. Но човек все пак трябва да опита. — Засмя се, вдигна каната и поля със студена вода гърдите и корема й. Водната струйка потече надолу, гасейки пожара, лумнал между бедрата й.
— Изгарям от жажда — дрезгаво изрече той, подпря ръце от двете й страни и впери алчен поглед в гърдите й. Доминик се вкопчи в чаршафите, когато той наведе глава и започна да облизва водните капки. Езикът му се плъзна по гърдите, корема, задържа се на пъпа, после пое по-надолу. Разтвори нежно бедрата й. Тя отметна глава и се изви. Тялото й тръпнеше, а устните й мълвяха думи за пощада, ала той не се смили над нея и продължи сладкото мъчение. Въпреки това Николас бе най-нежният и най-чувствен любовник за какъвто една съпруга би могла да мечтае. Макар че изглеждаше нетърпелив да я направи отново своя, той се протегна и дръпна шнура на звънеца. После облегна гръб на таблата на леглото.
Тя докосна бедрата му, после неуверено продължи към твърдата, пулсираща мъжественост. Искаше да му достави същото удоволствие, което бе изпитала преди миг от ласките му.
— Николас…
Той улови ръката й и я поднесе към устните си. В очите му танцуваха игриви пламъчета.
— Ще ти дам всичко, което желаеш, там, във ваната. Кла, ти си твърде далеч от мен, любима. — Обви ръка около кръста й и я притегли към гърдите си. Обхвана с длан закръгления ханш и пръстите му се заровиха между бедрата й, а устните му се впиха в нейните. — Обещавам ви, че няма да проявявам вече милост към вас. госпожо. Мечтая да ви любя от деня, в който Майър ми докладва, че „Мисчиф“ е готов да отплава. Можете да бъдете уверена, че няма да можете да седите на задните си части поне няколко дни… — Наведе се и нежно захапа шията й. — Не че изобщо ще имате възможност дори да опитате. Ах…
На вратата се почука и Николас извика на слугата да влезе. Заповяда да им донесат вана с топла вода, огромна закуска и още три кани с вода, след което отново насочи вниманието си към искрено възмутената си млада съпруга.
Изгледа я с премрежен поглед.
— Той видя само голия ви гръб, госпожо. Сигурно с месеци ще си фантазира за останалите ви прелести. А междувременно аз ще се наслаждавам на часовете, не, по дяволите, на дните, които вие ще прекарате по гръб в моето легло.
Доминик повдигна вежди, а пръстите й заиграха с един гарвановочерен кичур от косата му.
— Омъжила съм се за грубиян.
Очите му срещнаха нейните. Погледът му бе изпълнен с толкова неприкрита уязвимост, че дъхът й секна.
— Какво друго може да се очаква от един мъж, обсебен от своята съпруга? Цял живот съм те чакал, Доминик. Бях готов да умра, за да те спася от Рамзи. Знаеш ли какво означава това за един мъж? Никога досега не съм вярвал, че съм способен на каквито и да било чувства, а още по-малко на такива. Смятах ги за присъщи единствено за лудите мъже и глупавите жени. Когато осъзнах каква власт имаш над мен… — Отпусна глава назад, а адамовата ябълка подскочи в гърлото му.
Когато отново заговори, гласът му бе дълбок и плътен като наближаваща буря.
— Аз не само те желаех като луд. Господи, та аз живеех и дишах за теб. Но когато те докосвах, когато си те представях легнала под мен, нещо в мен ме караше да си мисля, че това е грешно. Беше ми нужно доста време, за да осъзная, че не желанието ми е грешно. Пречка бяха обстоятелствата. Имах нужда нашето сливане да бъде също така желано и съвършено за теб, както бе за мен. Исках да бъдеш моя съпруга. Толкова е просто. Разбрах го, когато те видях във ваната в спалнята на Фаруд. Изведнъж си помислих колко глупави са всички мъже, които се стараят на всяка цена да избягнат брака. Почувствах се освободен. Бях влюбен и не можех сам да се позная. И щях да те помоля да се омъжиш за мен дори и Хасан да не се бе появил.
Чак сега Доминик осъзна заблудата си.
— О, Боже… аз си мислех, че не ме искаш. Помислих, че ме мразиш. Дори не можех да те гледам по време на церемонията. Всичко, което направи и изрече тогава, ми се стори като потвърждение, че ме презираш. Обичах те толкова много, че не можех да понеса мисълта за твоята омраза. Изглежда в глупостта си съм виждала несъществуващи неща.
Той се надигна и обхвана главата й с длани.
— За един ужасен миг си помислих, че доброволно си отишла при Рамзи, за да избягаш от мен. И когато те видях да танцуваш в онази палатка, сякаш му принадлежиш… — От гърдите му се отрони тежка въздишка. — Помислих, че ще полудея, Доминик. За мен щеше да бъде краят, ако ти…
— Не. — Обви ръце около врата му и затвори очи. Сълзите закапаха по лицето й. — Не казвай нищо повече. Бих направила всичко, за да те спася. Обичам те, Николас Хоксмур! Обожавам те! Ще ти родя десет деца и се кълна, че докато съм жива никога не ще ти откажа нищо!
— Добре. Ето я и ваната. Сега ще подложа на изпитание любовта ти, съпруго моя. Сигурен съм, че след това никога няма да пожелаеш да изпиташ моята!
ГЛАВА 26
Имението Уинтърхър, Южна Англия, Октомври, 1850 г.
Доминик за стотен път оправи панделките и плисетата на розовата си шапка.
— Не биваше да идвам — рече тя. Погледът, който хвърли през прозореца на каретата, бе изпълнен със страх.
Николас поднесе към устните си ръката й, облечена в ръкавица. Осъзна, че винаги я бе смятал за неспособна да се бои от каквото и да било. Жената, която толкова изкусно бе очаровала Рамзи и бе станала, макар и неволна, причина за смъртта му, едва ли имаше основание да се ужасява от срещата си с граф Уинтърхър.
— Не бих отишъл никъде без вас, госпожо. Нали не сте забравили какъв грубиян съм.
Тя го стрелна с поглед. В очите й блеснаха дяволити искрици, които съвсем живо му напомниха за
