Заопипва слепешком. Ръката й се блъсна в нещо, пръстите и се протегнаха и се увиха около горния накрайник на стъкленицата с опиум. Напрегна всичките си сили, вдигна тежкия съд от масичката и го стовари върху главата на Рамзи. Стъклото се строши и стъклени късчета, примесени с горещата течност се посипаха по пода. Доминик стисна очи и извърна лице. Горещата вода обля гърдите, врата и ръцете й. Тя се изви и се строполи върху платформата. Миг по-късно Рамзи се олюля и се стовари като повален дъб върху нея, затискайки я с огромното си туловище. Тя се загърчи бясно и най-после успя да се измъкне изпод него. Но едва се държеше на крака и се отпусна върху стълбите, водещи към платформата. Сълзите замъгляваха очите й.
— Не. Гласът на Хоксмур я закова на място. — Господи, Доминик… — Взираше се в гърдите и корема й.
Тя наведе инстинктивно глава. Беше покрита с кръв.
— Не ме е грижа — промълви младата жена. — Аз не съм ранена и…
Изгледа я студено.
— Повикай пазача.
Тя примигна недоумяващо насреща му.
— Аз… не мога… трябва да те освободя…
— Спри. Помисли. Ключът е у пазача. Той е отвън пред палатката. — Говореше бавно, сякаш се опитваше да достигне до някаква част на съзнанието й, незасегната от ужасните събития. — Вземи ножа на Рамзи и повикай пазача.
— Но как ще…
Очите му горяха като разтопено сребро.
— Направи каквото ти казвам. Веднага! Вземи проклетия нож. Господи, Перно вече трябваше да е тук…
— Но детето…
Доминик погледна към клетката, откъдето синът на бей Хамуда ги гледаше като уплашено животинче.
Хоксмур яростно изруга.
— Аз ще се погрижа за него. Обърни се, Доминик, и вземи ножа от Рамзи преди цялата армия да е нахлула, за да го търси. Не разполагаме с минути, а само с няколко секунди.
Тя усещаше вкуса на кръвта и сълзите върху устните си, които я изгаряха като въглени. Душата й копнееше за утехата му, за любовни думи и нежни уверения, но не това й даваше той в този миг. Хоксмур се опитваше да й влее от своята сила.
Обърна се и се пое през мъглата към Рамзи. Наведе се, докосна рамото му с ръка и погледна дали диша. Мъжът лежеше неподвижно. Обхваналият я ужас едва не я задуши.
— О, Господи, аз съм го убила!
— Ако е така, ще бъдеш възнаградена с царство с размерите на Тунис. Направила си огромна услуга на всички ни.
0 Аз нямах намерение да… о, Боже, той лежи върху ножа. — Повика на помощ цялата си сила, отпусна се на колене и бутна Рамзи толкова силно по рамото, че когато той се претърколи, тя се озова отгоре му. И тогава видя дръжката на ножа да стърчи от гърдите му. Викът й заседна на гърлото.
Измъкни го, Доминик.
— Аз… аз…
— Хвани дръжката с две ръце и я издърпай.
Тя го погледна. Отвън се чу изстрел. Изгърмя още един, последван от викове.
— Направи го сега, Доминик. — Гласът на Хоксмур бе застрашителен като наближаваща буря.
Младата жена предпазливо обви двете си ръце около дръжката, стисна очи, извърна лице и дръпна с всичка сила. Ножът излезе без усилие.
— О, Боже! — Без да поглежда към Рамзи, тя се запрепъва надолу по стълбите и се втурна към Хоксмур.
— Не — изръмжа той, докато Доминик с треперещи пръсти му подаваше ножа. — Извикай пазача. Използвай ножа, скъпа, така както Хатън те е учил.
— Но онова бе само упражнение. А това… то е… — Затвори очи, пое дълбоко дъх, стисна ножа и пристъпи към най-тъмния ъгъл до изхода на палатката. Цялото й тяло трепереше.
— Пазач… аз имам нужда… — Пазачът влезе в палатката, направи две крачки и замръзна, когато Доминик изскочи от сенките зад него и притисна ножа в ребрата му.
— Не си мисли, че не искам да те убия, така както убих Рамзи — изрече тя с нисък и застрашителен глас. — Хвърли оръжията си. — Натисна ножа малко по-дълбоко и мъжът трепна. — Всичките.
Сабята и пистолетът тупнаха на пода.
— Предателска кучка… — изръмжа той, когато тя се наведе, за да вземе оръжията.
— Не. Винаги съм била лоялна и искрена. А сега, бръкни много внимателно в джоба си и ми дай ключовете за веригите на Хоксмур и за клетката на момчето. Да, точно така. Благодаря ти. О, и свали панталоните си. Пазачът подскочи.
— Какво?
Хоксмур я изгледа любопитно.
— Чу ме. Свали панталоните си. — Докато пазачът мърмореше и се суетеше, Доминик застана пред него с пистолет, насочен право към гърдите му. Заотстъпва бавно към Хоксмур. — И долните гащи — заповяда тя, когато пазачът се спря. Бързо пъхна ключа в ключалката на белезниците, завъртя го и те щракнаха.
— Добре свършено — промърмори той, когато тя го погледна за нови инструкции. Взе ключовете от нея, наведе се, за да отключи белезниците около глезените си, и затъкна ножа на Рамзи в колана си. — Може би смяташ, че един мъж представлява по-малка заплаха, когато е без гащи, така ли?
— Някои мъже, да — хладнокръвно заяви тя. — Ела тук — обърна се към пазача, който започна да я проклина.
Хоксмур го сграбчи за рамото и го окова на своето място, после отвори клетката. Малко по-късно синът на бея се сгуши в прегръдките му.
— Благодаря ти — тихо промълви детето, а огромните му кафяви очи сякаш разтапяха сърцето на Доминик. — Ти спаси баща ми и неговата страна.
В този миг младата жена осъзна, че би направила всичко за този мъж и това дете.
— Имаш ли достатъчно сили? — попита Хоксмур детето, като го повдигна и го качи на врата си. Момчето кимна и очите му заблестяха оживено. — Добре. — Хоксмур се извърна към Доминик. Тя очакваше той да разпери ръце, за да може да се хвърли в обятията му. Вместо това лицето му си остана безразлично. Само протегна ръка в повелителен жест. — Дай ми пистолета.
Тя вирна брадичка.
— Смятам да го задържа.
— Имаш нож.
— Ти също.
Той затвори очи, за да прогони болката.
— По дяволите, жено, не ми ли вярваш?
— И това ли е целият ти план? Извини ме, но къде са скъпоценностите за откупа за „Котешкото око“? Да позволиш пазачите на Рамзи да те заловят с празни ръце, да те бият, а след това да те оковат с вериги, едва ли може да се нарече план.
— Е, план е, по дяволите! При това блестящ — озъби се той. — Изключително умело изпълнен, смея да добавя, а не като онова… онова… — Ръката му разцепи въздуха и посочи към платформата. — Онова беше съблазняване, госпожо, при това от висока класа.
— Благодаря ти, Хоксмур.
Младият мъж стисна гневно зъби.
— Искам да ти кажа, че едва ли има човек, който да е препускал толкова бързо от Тунис до тук, след това е направил половин обиколка покрай пустинята, за да приближи от юг.
— Колко блестящо от твоя страна, Хоксмур. Дяволски блестящо!
— Аз бях примамката. Трябваше да отвлека вниманието на хората на Рамзи и да ги накарам да си
