— Аз… — Преглътна с усилие. — Аз… имам нужда от малко въздух, сър. Астмата ми…
Джеймс Уилъби сграбчи ревера му, изви го и силно го разтърси.
— По дяволите, астмата ти! Говори!
— Н-но, сър, а-аз… — Филпот отново погледна към Доминик,. Лицето му се изкриви от такава омраза, че младата жена неволно отстъпи ужасено назад. — Трябваше да го направя! — изписка той. — Цял живот стоях със скръстени ръце, за да гледам как предавате делото на живота ми на тези… — Махна с ръка към Доминик и Дру. — Когато от „Стрънк и Нийдърмиър“ ми направиха предложението си, не можах да им откажа. Щях да си отмъстя, като проваля първо него, а след това и нея. Реших, че няма да ми е трудно, и наистина за известно време не беше. Дру беше ужасно некадърен картоиграч и проявяваше слабост към жените. Но тогава тя… — Филпот размаха костеливия си пръст към Доминик. — Тя наистина е много умна. Няма нищо по-лошо от умна жена.
— Но е доста по-добро от нечестен служител — сряза го Джеймс Уилъби, бутна адвоката в едно кресло близо до прозореца и го прикова там със силата на погледа си. — Не мърдай.
Доминик изправи рамене.
— Татко, колкото до управлението на компанията, аз сключих договор, за да построя четири кораба на обща цена от двеста хиляди долара.
Майка й ахна.
Баща й замръзна и присви очи.
— Нима? И с кого е този договор?
— С моя…ъъъ… с един англичанин, сър.
Уилъби повдигна вежди.
— С англичанин казваш. Сигурно някой ексцентричен приятел, който си търси американска компания. Макар че англичаните се смятат за изключителни корабостроители. Кой е този приятел?
— Той е… ъъъ… един ден ще бъде петият граф Уинтърхър, сър.
— Аристократ?
— Без съмнение.
— И казваш, че е добър човек, така ли?
— Най-добрият, татко.
— Много добре тогава, вярвам на преценката ти, макар че не мога да си обясня какво, по дяволите, ще прави един английски аристократ с четири бързоходни шхуни…
— Ще плава с тях, сър. Търговията с чай с Ориента много бързо се разраства.
— Търговия с чай, казваш? Всички тези аристократи са едни проклети ексцентрици. Но щом ти го харесваш…
— Смятам, че го харесвам, татко.
— Много добре тогава. В такъв случай и аз го харесвам.
— Колко хубаво, татко, защото, разбираш ли, аз… — Погледна към майка си и цялата пламна, отчаяно търсейки подходящите думи. — Писах ви за това и ми беше много по-лесно… Разбираш ли, не исках да бъде шок за вас, а сигурно ще бъде, когато се изправите лице с лице в него, а и мразя да ви разочаровам…
— Мили Боже! — задъхано промълви майка й с ужасен израз на лицето.
Доминик се засмя.
— Не, не е…
В този миг Томас Филпот скочи от креслото и хукна към вратата. Сигурно щеше да избяга, ако вратата не се бе отворила внезапно. Адвокатът се блъсна в широките гърди на Николас.
— Приятел ли ти е? — Николас погледна към Доминик и повдигна с една ръка гърчещия се Филпот.
— Да, благодаря ти, Николас — успя да изрече младата жена с усмивка. Дали някога бе изглеждал по- красив, по-очарователен, по-прекрасен? — Ще ми направиш услуга, ако го завържеш.
— Много добре.
Николас изчезна и се върна след няколко минути, но вече без Филпот.
Доминик го посрещна при вратата със сияещ поглед.
— Колко хубаво, че дойде — рече тя и внезапно изпита срам от родителите си.
Почувства как всички погледи се насочиха към тях, когато Николас плъзна ръка около кръста й, и сведе глава.
— Литваше ми ужасно. Искам да дойдеш с мен в седемнадесети участък от пристанището. Имам нещо за теб, което не може да чака… нито пък аз.
Джеймс Уилъби се изкашля.
— Кой, по дяволите, е този човек, Доминик?
Доминик погледна към Николас и усети как сърцето й се изпълва с радост.
— Той е… — Извърна се към баща си и се усмихна толкова широко, та чак лицето я заболя. — Той е бъдещият пети граф Уинтърхър, татко… Николас Хоксмур Търлестан. Моят съпруг.
— Твоят какво? — бавно попита баща й.
Младата жена погледна към майка си. Каролайн надничаше над рамото на съпруга си и оглеждаше любопитно Николас. Върху устните й заигра лукава усмивчица.
— Церемонията бе извършена от Хасан, везира на Тунис. Трябваше да се омъжа за него, татко. Обичам го.
— Да, дори и един глупак може да го види. Търлестан, така ли каза?
Николас протегна ръка.
— Да, сър, Търлестан.
— Виждам, че сте дяволски горд с родословното си дърво.
— Разбира се, сър. — Николас погледна към съпругата си. — Има защо да се гордея.
Джеймс Уилъби пое дълбоко дъх.
— Предполагам, че имате голям дял в успешните дела на дъщеря ми, така ли е?
— Не, сър. Това е изцяло нейна заслуга. Тя е тази, която спаси Тунис от анархия и разруха.
Джеймс Уилъби се намръщи недоверчиво.
— Така ли? Предполагам, че в такъв случай за дъщеря ми не е било особено трудно да си намери съпруг. Дъщеря ми се е омъжила. При това за аристократ. Представи си само! Граф, нали? Е, няма какво друго да направим, освен да ви приветстваме с…
— Момент, моля! — Каролайн Уилъби мина покрай съпруга си с вирната брадичка и полюшващи се пера на шапката. Изгледа укоризнено съпруга си и се закова пред Доминик и Николас. — Нямало какво да се прави! Как ли пък не! — извика тя. — Моята дъщеря се е омъжила в някаква си варварска пустиня! Ха! Ще направим истинска сватба, една истинска нюйоркска сватба, която всички дълго ще помнят. И да не е посмял някой да ме спре! Ела, Доминик. Джеймс, отведи бедния барон Титеншам и му дай да пийне чаша коняк, преди да е припаднал. Дру, помогни му. Не, съжалявам, Николас, но в този момент дъщеря ми е изцяло моя. Може би ще е най-добре да придружиш господата. Чух, че нашият скъп приятел Сайлъс Стийл държи кръчма съвсем наблизо.
Няколко часа по-късно Доминик най-после се раздели с майка си, след като подробно обсъдиха сватбените приготовления. Доминик влезе в кръчмата на Сайлъс и разбра, че Николас си бе тръгнал преди малко, преди баща й и Дру. Младата жена излезе и тръгна по крайбрежния булевард. Денят бе мек и приятен, духаше лек вятър. Приближи към седемнадесети участък, където бе закотвена едномачтова яхта. Тя се спря, за да се полюбува на кокетния плавателен съд с типично шведски платна и в гърдите й се надигна странно вълнение. Никога досега не бе виждала по-красив кораб, с остър нос, издължена форма, от полиран махагон, с опънати платна от носа до кърмата, изработени от най-фин памук. Беше малко повече от тридесет стъпки дълъг по протежение на ватерлинията и на него можеше да плава и сам човек.
Развълнуваната Доминик мина по подвижния мостик и стъпи на палубата. Наоколо не се виждаше никой, ала младата жена нямаше чувството, че е нарушила чужда собственост. Прокара нежно длан по лъскавите перила и пое дълбоко дъх. Корабът беше нов. Освен това изглеждаше много бърз.
Младата жена пристъпи със разтуптяно сърце към стълбата, водеща от палубата към каютата, попивайки с възхитения си поглед всяка подробност. Личеше си, че всеки сантиметър от яхтата е изработен с любов и старание. При проектирането и строежа не бяха пестени пари.
