Джули Гарууд
От милост
Пролог
Момичето боравеше невероятно умело с ножа. Беше се родила с този талант, дарба от всемогъщия Бог, или поне така й каза татко й Джейк Ренърд, когато на крехката възраст от пет години и половина тя изкорми първата си дъгова пъстърва с точността и умението на професионалист. Баща й се почувства толкова горд от това, че я вдигна на раменете си — малките й кокалести колене щръкнаха от двете страни на шията му — и я занесе в любимото си заведение, „Лебедът“. Настани я на бара и събра приятелите си, за да я гледат, докато тя чистеше вътрешностите на една друга риба, която той предвидливо бе пъхнал в задния джоб на гащеризона си. Майло Мълън се впечатли толкова силно, че предложи веднага и на място да купи детето срещу петдесет долара в брой и заяви, че може да изкарва три пъти повече на седмица, ако дава момичето под наем на рибарските цехове в околността.
Като знаеше, че Майло само се опитва да направи комплимент на дъщеря му, татко Джейк не се засегна от предложението. Освен това Майло го почерпи едно питие и вдигна много мил тост за талантливата му дъщеря.
Джейк имаше три деца. Реми, най-големият и Джон-Пол, една година по-малък, още не бяха тийнейджъри, но отсега се виждаше, че ще израснат по-едри от него. Момчетата бяха неудържими, правеха по някоя поразия всеки божи ден, но и двамата имаха остър ум като бръснач. Джейк се гордееше със синовете си, но бе всеизвестно, че малката Мишел е любимката му. Нито веднъж не й бе казал лоша дума за това, че едва не уби майка си при раждането. Неговата мила Ели бе получила нещо, което докторите наричаха масиран мозъчен удар, точно по време на последния напън от раждането и малко след като дъщеря им бе изкъпана и повита в чисти пелени, Ели бе откарана от семейното им легло в местната болница на другия край на Сейнт Клеър. Седмица по-късно, когато стана ясно, че няма шансове да се събуди, я преместиха с линейка в един социален дом. Лекарят, който отговаряше за Ели, наричаше това, мрачно място дом за болнични грижи, но още в мига, в който съзря грозната сива каменна сграда, заобиколена от двуметрова желязна ограда, Джейк разбра, че лекарят го е излъгал. Това изобщо не бе дом. Беше чисто и просто чистилище, затвор на земята, където бедните изгубени души търсеха покаяние, преди Бог да ги приеме на небето.
Джейк се разплака първия път, когато отиде да види жена си, но след това очите му оставаха сухи. Сълзите нямаше да помогнат да се подобри състоянието на Ели, нито можеха да направят ужасното място, където се намираше тя, по-малко зловещо. Дългият коридор в средата на сградата водеше към безброй стаи с морско зелени стени и покрит със сив линолеум под, а очуканите стари легла скърцаха при всяко вдигане и сваляне на страничните прегради. Ели бе настанена в голяма квадратна стая с единайсет други пациентки, някои в съзнание, но повечето — не. Там нямаше място дори за един стол, да може Джейк да поседи до леглото на жена си.
Той щеше да се чувства още по-зле, ако Ели осъзнаваше къде е настанена, но мозъкът й я поддържаше в състояние на непрекъснат сън. Той реши, че тя не може да се разстрои от нещо, което не знае и осъзнаването на този факт му донесе относително душевно спокойствие.
Всеки неделен следобед, след като се надигнеше от леглото и се отърсеше от болежките и схванатостта си, той водеше Мишел да види майка си. Хванати за ръка, двамата заставаха до леглото на Ели и я гледаха в продължение на десет петнайсет минути, после си тръгваха.
Понякога Мишел носеше букет диви цветя, привързани към клон от храст или дърво. Оставяше ги на възглавницата на майка си, за да може тя да усети сладкото им ухание. Друг път правеше венец от маргаритки и го поставяше на главата й. Татко й казваше, че така мама изглежда много красива, като истинска принцеса.
Късметът споходи Джейк две години след нещастието с жена му, когато спечели шейсет хиляди долара от едно частно залагане. Тъй като залагането бе нелегално и властите не знаеха за него, Джейк нямаше нужда да плаща данъци върху спечеленото богатство. Той обмисли възможността да изхарчи парите, за да премести жена си на по-приятно място, но някъде дълбоко в себе си чу гласа на Ели, която го упрекваше, че не е практично да се харчат парите за нещо, от което никой няма да има полза. Така че вместо това Джейк реши да използва малка част от парите и да купи „Лебедът“. Искаше да осигури бъдеще на синовете си — да могат да започнат работа в бара, когато пораснат, престанат да гонят момичета и се установят с жени и деца, за които да се грижат. Останалите пари Джейк скъта за времето, когато щеше да се пенсионира.
Когато Мишел не бе на училище — Джейк не смяташе, че тя има нужда от образование, но държавата бе на друго мнение — той я водеше навсякъде със себе си. В дните, когато ходеха заедно за риба, дъщеря му седеше до него и бъбреше безспирно или му четеше истории от книгите, които го караше да й взима от библиотеката. Докато той дремеше следобед, тя нареждаше масата, а братята й приготвяха вечерята. Бе истинска малка къщовница. Поддържаше дома им безупречно чист, което си бе истински подвиг, тъй като баща й и братята й бяха крайно немарливи. През лятото винаги поставяше свежи цветя в буркани из къщата.
Вечер Мишел придружаваше татко Джейк до „Лебедът“ за късната смяна. Някои нощи момиченцето заспиваше свито като коте в ъгъла зад бара и баща й я пренасяше в склада, където й бе стъкмил легло. Той се радваше на всяка минута, която прекарваше с дъщеря си, защото знаеше, че както повечето момичета от околността и тя щеше да забременее и да се омъжи веднага щом навърши осемнайсет.
Не че той не таеше по-големи очаквания за Мишел, но бе реалист, а всички красиви момичета в Боуън, Луизиана, се омъжваха млади. Така ставаше обичайно и Джейк не се и надяваше дъщеря му да бъде изключение. Момчетата и момичетата от града нямаха кой знае какво друго да правят, освен да се закачат едни с други и бе неизбежно, в крайна сметка, да се запътят към венчилото.
Джейк притежаваше около декар земя. Когато се ожени за Ели, построи къщичка с една спалня, а докато семейството му се увеличаваше, той пристрояваше допълнителни стаи. Когато момчетата станаха достатъчно големи, за да помагат, той повдигна покрива и добави една мансарда, за да осигури самостоятелно пространство на Мишел. Семейството живееше дълбоко в мочурището, в края на един дълъг криволичещ черен път, наречен Мърси Роуд. Навсякъде имаше дървета, някои по на сто години. В задния двор на къщата растяха две плачещи върби, чиито клони, покрити с мъх, висяха като изпокъсани шалове чак до земята. Когато се спускаше мъгла и вятърът се усилваше и започваше да свири, воалите от мъх се раздвижваха и заприличваха на призраци, танцуващи на лунна светлина. В тези нощи Мишел слизаше от горния етаж и се промъкваше в леглото на Реми или Джон-Пол.
От къщата им до съседния град Сейнт Клеър разстоянието бе двайсет минути бърз ход. Там имаше улици с дървета по тротоарите, но градът не бе толкова красив, нито пък толкова беден като Боуън. Съседите на Джейк бяха свикнали с бедността. Правеха каквото могат — да изкарват някак прехраната си от мочурливата земя и реката — и успяваха да скътат по някой долар, който да залагат всяка сряда вечер с надеждата, че ще спечелят като Джейк Ренърд.
Животът отново изненада семейство Ренърд, когато Мишел премина в трети клас на основното училище „Хорейшо Хъбърт“. В класа им дойде нова учителка, госпожица Дженифър Перин. През четвъртата седмица от учебната година госпожица Перин проведе стандартните учебни тестове, получи резултатите и изпрати по Мишел бележка, че трябва спешно да се види с родителите й.
Джейк никога не бе ходил на родителска среща. Той предположи, че дъщеря му се е забъркала в някакви неприятности, може би се бе сбила с някого. Тя ставаше доста избухлива, когато се почувстваше притисната до стената. Братята й я бяха научили да се защитава. Мишел бе дребна за възрастта си и те бяха предположили, че ще представлява лесна жертва за грубияните в училище, така че се погрижиха да я научат да се бие, при това с непозволени удари.
Джейк се примири, че ще се наложи да успокоява учителката. Облече си официалните неделни дрехи, наплиска се с одеколона, който си слагаше само за специални случаи и извървя двата километра и половина до града.
Госпожица Перин се оказа голяма досадница, както Джейк бе предположил, но освен това бе и красива, което изобщо не бе очаквал. Това веднага събуди подозренията му. Защо една привлекателна, неомъжена млада жена ще иска да преподава на дребосъците в градче като Боуън? С нейната приятна външност тя би могла да си намери работа навсякъде. А и как не се бе омъжила още? Изглеждаше на повече от двайсет, а по тези места това означаваше, че е стара мома.
