Джейк кимна.
— Явно си бил много бърз, синко, защото моята Майк знае как да се грижи за себе си.
Тео не разбираше какво му казва възрастният човек.
— Бил съм бърз?
— Когато си се стоварил върху нея — обясни мъжът. — Откъде, мислиш, й е тази синина на окото.
— Аз ли съм я направил? — Не можеше да повярва. Нямаше никакъв спомен за това, а тя изобщо не беше я споменала. — Сигурен ли сте?
— Напълно. Разбрах, че не си искал да я удариш. Тя ми обясни, че в този момент си имал много силни болки. Извадил си късмет, че те е забелязала. — Мъжът се облегна на таблата на леглото и скръсти ръце на гърдите си. — Дъщеря ми обикновено не ми разказва за пациентите си, но знаех, че ще ходи на някакъв важен прием с чисто новата рокля, за която не искаше да харчи пари и когато я попитах дали си е прекарала добре, тя ми разказа за теб. Тъкмо била пристигнала на приема, когато се наложило да поеме обратно към болницата. Не хапнала нито хапка.
— Трябва да й се извиня.
— Скъсал си роклята й. Сигурно трябва да й се извиниш и за това.
— Скъсал съм роклята й?
— Малко след като си повърнал отгоре й. — Джейк се засмя. — Съсипал си чисто нова рокля за четиристотин долара.
Тео изстена. Изобщо не помнеше това.
— Струва ми се, че имаш нужда от почивка. Ако видиш дъщеря ми, ще й кажеш ли, че я чакам долу във фоайето? Радвам се, че се запознахме.
— Защо не я изчакате тук? — предложи Тео. — Спах цяла сутрин — добави той. — Когато дъщеря ви дойде да ви търси, ще мога да й благодаря.
— Ами, може и да поседна за малко. Но не искам да те изморявам.
Джейк си придърпа един стол до леглото и седна.
— Ти откъде си, синко? Ако съдя по акцента ти, си някъде от Източното крайбрежие.
— Бостън.
— Никога не съм ходил там — призна си Джейк. — Женен ли си?
— Бях.
— Разведе ли се?
— Не, жена ми почина.
Тонът му подсказа на Джейк да не продължава тази тема.
— Ами родителите ти? Живи ли са още?
— Да — отвърна Тео. — Ние сме голямо семейство. Осем деца — шест момчета и две момичета. Баща ми е съдия. Все опитва да се пенсионира, но още не е измислил как да го направи.
— Май не познавам нито един съдия — каза Джейк. — Жена ми, Ели, искаше да имаме много деца и ако бяхме извадили късмет, сигурно щях да измисля как да ги изхранвам. Бях готов да изпълня своята част от задълженията, но се наложи да спрем на три деца. Две момчета и едно момиче.
— Къде по-точно е домът ви, сър? Дъщеря ви ми разказа за клиниката си, но така и не спомена името на града.
— Викай ми Джейк. Ние сме от Боуън, Луизиана. Сигурно не си го чувал. Градът е толкова малък, че даже го няма на картата. Вярно, че не е голям, но е най-красивото кътче земя в цяла Луизиана. Някои дни, когато слънцето залязва и бризът се усили, зеленината се раздвижва и светлината се отразява като от огледало, а жабите и алигаторите си забърборят… въобще, синко, мисля си, че живея в рая. Толкова е красиво. Най-близкият град е Сейнт Клеър, там ходим да пазаруваме в събота, не сме съвсем изолирани. В северния край има болница. Но е стара и недостатъчна — добави той.
— Синовете ти в Боуън ли живеят?
— Реми, най-големият, е в Колорадо. Стана пожарникар, още не е женен. Навестява ме от време на време. Джон-Пол, средният, напусна флота и се премести в Боуън преди две три години. Но и той не е женен. Прекалено е зает, тъй казва. Живее в хубава малка къща, която си построи навътре в мочурищата и когато не работи в бара при мен, майстори разни неща, дърводелец е. Миналата година открихме съвсем ново училище и Джон-Пол помогна при строежа. Кръстиха училището на една местна знаменитост — Даниъл Бун.
— Да не би да говориш за Даниъл Бун, който е участвал в създаването на Кентъки… пионера… той ли?
— Точно той.
— И казваш, че Бун е живял в Боуън?
Джейк поклати глава.
— Не, синко, не можем да се похвалим с това, но според легендите, Бун обикалял района надлъж и нашир, идвал тук на лов, и за риба. Разбира се, това е било преди два века, когато Боуън даже не е бил град. Все пак ни харесва да си мислим, че Даниъл Бун е ловил риба по нашите места.
Тео удържа да не се разсмее. Явно на хората в Боуън им липсваха местни герои.
— Има ли доказателства, че Бун е бил в Боуън?
— Нищо черно на бяло — призна Джейк и очите му проблеснаха хитро. — Но ние вярваме, че е така. Та ти разправях, че децата от Боуън ходеха с автобус в голямото училище в Сейнт Клеър, но учениците там станаха прекалено много. Крайно време беше да си направим свое училище. Вече си имаме дори и футболен отбор. Всички много се гордеехме с този факт миналата година… преди да ги видим как играят. Направо са трагични. Но аз не съм пропускал мач, а така ще бъде и тази година, защото сега и дъщеря ми ще идва с мен. Майк прие да бъде лекар на отбора, което значи, че трябва да стои край страничната линия и да помага, ако някой се контузи. Отсега си знаем, че пак ще са на последно място, но трябва да насърчаваме усилията им, като ходим на мачовете и ги поддържаме. Не спечелиха нито един мач миналата година. Имаме няколко доста едри момчета, но не знаят какво да правят, когато получат топката. Не знаят и как да нападат. Ти обичаш ли футбол, Тео?
— Разбира се.
— Играл ли си?
— Да — кимна Тео. — В гимназията и в колежа, чак докато получих травмата в коляното.
— На какъв пост играеше? Ти си висок и здрав в раменете. Сигурно си бил полузащитник.
Тео кимна.
— Позна. Но ми се струва, че е минало цяла вечност оттогава.
В очите на Джейк проблесна хитро пламъче.
— Мислил ли си някога да станеш треньор?
Тео се засмя.
— Не съм.
— Майк може да успее да ти оправи коляното.
— Сигурно много се гордееш с дъщеря си, че се връща у дома и открива клиника.
— Разбира се, че се гордея. Но няма да я оставя да работи до припадък. В Сейнт Клеър има и други лекари, ще се заместват един друг, за да могат всички да почиват от време на време.
— А защо е работила в хирургията тук, в „Бредрин“?
— Да изкара малко допълнителни пари. Заместваше, но вече приключи и няма да се връща тук. Ходиш ли за риба?
— Ходех навремето, през последните години не ми остава никакво време за риболов — призна Тео. — Но помня, че няма нищо по-хубаво от спокойствието, което обзема човек, когато…
— … държи въдица в едната ръка и студена бира в другата.
— Да, точно така. С нищо не може да се сравнява.
Заговориха се кой каква стръв предпочита, после се пофукаха кой какви риби бил уловил. Джейк беше впечатлен. Не вярваше някой да разбира и обича риболова като него, но трябваше да признае, че съдейки по думите на Тео, той му беше лика-прилика.
— Казвам ти, трябва да дойдеш в Боуън. Там са най-добрите места за риболов в целия щат и съм готов да ти го докажа. Добре ще си прекараме на моя кей.
