— Да, аз ви оперирах.
Тя бе тръгнала да излиза от стаята. Тео не искаше тя да си ходи точно сега. Искаше да научи още нещо за нея. По дяволите, защо не го биваше повече в любезното бъбрене.
— Чакайте.
Тя спря.
— Да?
— Вода… може ли да пийна чаша вода?
Тя отиде до шкафчето до леглото му, наля съвсем малко вода в една чаша и му я подаде.
— Само глътка — каза тя. — Ако ви се догади и повърнете, може да развалите шевовете ми.
— Добре. — Той отпи една глътка и й подаде чашата. — Не изглеждате достатъчно възрастна за хирург. — Пълна глупост, но не измисли нищо по-добро.
— Постоянно ми го казват.
— Приличате на студентка. — Това бе още по-глупаво, реши той.
Не устоя.
— Всъщност съм гимназистка. Пускат ме да оперирам, за да изкарам по-висок успех.
— Доктор Ренърд? Извинете, че ви прекъсвам. — Един санитар застана на прага с голям кашон в ръце.
— Да, Боби?
— Доктор Купър е напълнил този кашон с медицински консумативи от неговия кабинет за вашата клиника — каза младият мъж. — Какво да правя с него? Доктор Купър го остави в стаята на сестрите, но те ме помолиха да го преместя. Пречеше им.
— Може ли да го занесеш до шкафчето ми?
— Много е голям, доктор Ренърд. Няма да се побере вътре. Но не е тежък. Мога да го отнеса до колата ви.
— Баща ми ще дойде с колата — обясни тя. Огледа се наоколо, после погледна Тео. — Ще възразите ли, ако Боби остави този кашон тук? Баща ми ще го прибере веднага щом се появи.
— Нямам нищо против — каза Тео.
— Няма да се виждаме повече. Днес си заминавам у дома, но вие не се тревожете. В добри ръце сте. Доктор Купър е шеф на хирургията и ще се грижи добре за вас.
— Къде е у дома?
— В мочурищата.
— Шегувате ли се?
— Не — каза тя. Отново се усмихна и той забеляза малката трапчинка на лявата й буза. — „У дома“ е едно малко градче, заобиколено почти отвсякъде с мочурища, в което нямам търпение да се завърна.
— Носталгия?
— Определено — призна тя. — Сърцето ми е там. Далеч не е бляскав живот, но точно това ми харесва.
— Харесва ви да живеете в мочурищата! — Беше твърдение, не въпрос, но тя все пак отговори.
— Изглеждате шокиран.
— Не, просто изненадан.
— Вие сте от голям, огромен град, сигурно изобщо не би ви харесало.
— Защо мислите така?
Тя сви рамене.
— Изглеждате толкова… изтънчен.
Тео не разбра дали това е комплимент или ирония.
— Понякога човек не може да се върне у дома. Мисля, че бях прочел това в една книга. Освен това ви прилича да сте от Ню Орлиънс.
— Много обичам Ню Орлиънс. Чудесно място, където човек може да отиде на вечеря.
— Но никога няма да стане „у дома“.
— Никога.
— И сега какво — ще станете градската лекарка ли?
— Една от няколкото — обясни тя. — Ще открия клиника там. Няма да е нещо голямо, но затова пък ще е доста полезна. Много от хората в градчето не могат да си позволят редовни медицински грижи.
— Значи имат късмет, че ви има.
Тя поклати глава.
— Не, не. Аз съм късметлийката. — Тя се засмя. — Не се правя на светица. Наистина съм късметлийка. Хората там са чудесни — поне си мисля, че са — и ми дават много повече, отколкото аз мога да им дам. — Когато говореше, цялото й лице грейваше. — Знаете ли кое ще ми хареса най-много?
— Кое?
— Че няма да има игрички. Те са честни, обикновени хора, които едва свързват двата края. Не си губят времето с глупости.
— Значи там всички се обичат? — Никак не му се вярваше.
— Не, разбира се, че не — отвърна тя. — Но ще знам кои са ми врагове. Няма да се прикриват зад любезности и да се опитват да ми подложат крак. — Тя отново се усмихна. — Ще действат открито, а това ми харесва. Както казах, няма да има игри. След специализацията, която завърших току-що, това ще бъде огромно облекчение за мен.
— Значи няма да ви липсва големият красив кабинет и всички останали изкушения?
— Никак. Има и други награди освен парите. Разбира се, би било страхотно да имаме всички материали и оборудването, от които се нуждаем, но ще се справим някак. Много години се подготвях за този миг… а и съм дала едно обещание.
Той продължаваше да й задава въпроси, за да я накара да говори. Не толкова се интересуваше от разказите за родния й град, колкото се наслаждаваше на израза на лицето й. Имаше толкова страст и радост в гласа й, очите й блестяха, докато говореше за приятелите и семейството си и за доброто, което се надяваше да направи.
Тя му напомняше за него самия по времето, когато едва бе започнал да практикува право. Още не бе станал такъв циник, какъвто бе сега. Някога той също искаше да промени света, да го направи по-добро място. Ребека бе поставила край на всичко това. Като обръщаше поглед назад, той си даваше сметка, че се е провалил напълно.
— Изморих ви с всичките тези приказки за родния ми град. Ще ви оставя да си почивате — каза тя.
— Кога ще мога да се измъкна оттук?
— Доктор Купър ще реши това, но ако зависеше от мен, бих ви задържала още една нощ. Имахте доста сериозна инфекция. Налага се да избягвате натоварванията през следващите две три седмици и да не забравяте да си пиете антибиотика. Всичко хубаво, Тео.
И тя си замина, а той загуби възможността да научи още нещо за нея. Дори не знаеше къде се намира този неин град. Заспа, докато се опитваше да измисли как отново да се види с нея.
ПЕТА ГЛАВА
Стаята бе пълна с цветя, когато Тео се събуди след сутрешната си дрямка. Чу някакъв шепот в коридора, отвори очи и видя, че една от сестрите говори с някакъв възрастен мъж. Той сочеше кашона, оставен от санитаря в стаята на Тео.
Тео реши, че мъжът прилича на пенсиониран бейзболист. Или боксьор може би. Ако това бе бащата на д-р Ренърд, тя бе наследила красотата си по майчина линия.
— Не искам да ви безпокоя — каза мъжът с доста силен южняшки акцент. — Просто искам да взема кашона, който доктор Купър е приготвил за дъщеря ми, и си тръгвам.
— Влезте — каза Тео. — Вие сте бащата на доктор Ренърд, нали?
— Точно така. Казвам се Джейк Ренърд. — Той се доближи до леглото и се ръкува с Тео. Нямаше нужда Тео да се представя. Джейк знаеше за него. — Моето момиче ми разказа за теб.
— Така ли? — не успя да скрие изненадата си той.
