— Той се противи.
— Какво… — започна Тео.
— Да?
— Какво искате от мен?
Мъжът зад него му отговори.
— Май иска апендикса ви, господин Бюканън.
Това му се стори приемливо. Винаги бе готов да изпълни желанията на една красива жена.
— Добре — прошепна той. — В портфейла ми е.
— Готови сме.
— Време е — каза мъжът.
— Какво искате да слушате тази вечер, доктор Ренърд?
— Има ли нужда от питане, Ани?
В стаята отекна стенание. После щракване. Тео чу как столът зад него изскърцва, после някакъв непознат глас му каза да диша дълбоко. Тео най-после разбра кой е мъжът зад него. Дяволите да го вземат, ако не беше Уили Нелсън, който му пееше нещо за сини очи, които плачат в дъжда.
Страхотно парти беше, няма що.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Тео проспа престоя си в реанимацията. Когато се събуди на следващата сутрин, беше в болнично легло. Страничните прегради бяха вдигнати и на ръката му имаше система. Затвори очи и се опита да проясни главата си. Какво, по дяволите, се бе случило с него? Не помнеше нищо.
Минаваше десет часа, когато отново отвори очи. Тя беше там, стоеше до леглото и придърпваше завивката нагоре към гърдите му. Синеоката. Значи не си я бе въобразил.
Днес изглеждаше по-различно. Пак бе в лекарска униформа, но косата й не бе скрита под шапка. Спускаше се свободно до раменете и цветът й бе наситено кестеняв.
Беше много по-красива, отколкото я помнеше.
Тя забеляза, че се е събудил.
— Добро утро. Как се чувствате? Малко замаян?
Той се опита да седне. Тя натисна някакво копче и горната част на леглото започна бавно да се надига. Тео усети някакво теглене вдясно и леко парене.
— Кажете кога да спра.
— Така е добре. Благодаря.
Тя взе картона му и започна да пише нещо, докато той безцеремонно я оглеждаше. Почувства се уязвим и не на място в леглото, в болнична пижама. Не можа да измисли нищо остроумно, което да й каже. За пръв път в живота си искаше да е чаровен, но нямаше никаква идея как да го направи. Той бе заклет работохолик и в живота му просто нямаше място за светски любезности. През последните четири години — след смъртта на жена му — бе станал прям, рязък и делови, защото това му пестеше време, а Тео, поне напоследък, постоянно бързаше да свърши нещо. Този внезапен обрат го изненада. Той наистина искаше да изглежда чаровен. Да я впечатли, както би се изразил най-малкият му брат, Зак. Все пак Тео смяташе, че ще успее. Да. Определено можеше да бъде чаровен.
— Помните ли какво стана снощи? — попита тя, като вдигна поглед от бележките си.
— Правиха ми операция.
— Да. Отстранихме ви апендикса. Още петнайсет минути и щеше да се стигне до руптура1.
— Помня откъслечни неща. Какво ви има на окото?
Тя се усмихна и отново започна да пише нещо в картона.
— Не се отместих достатъчно бързо.
— Коя сте вие?
— Доктор Ренърд.
— Майк?
— Моля?
— Някой ви наричаше Майк.
Мишел затвори папката, постави капачката на химикала и го пъхна в джоба си. Насочи цялото си внимание към него. Сестрите в хирургията бяха прави. Тео Бюканън беше много привлекателен… и невероятно секси. Но това изобщо нямаше значение. Тя бе негов лекар, нищо повече. Но все пак не можеше да се удържи да не реагира като всяка друга жена при вида на такъв впечатляващ мъж. Косата му стърчеше, брадата му бе набола, но въпреки това бе секси. Нямаше нищо нередно в това, че тя забелязваше този факт… освен, разбира се, ако той не се досетеше, че го е забелязала.
— Току-що ми зададохте въпрос, нали?
Опита се да изглежда невъзмутима.
Той усети, че е смутил спокойствието й, но не можеше да разбере защо.
— Чух някой да ви нарича Майк.
Тя кимна.
— Да. Колегите ме наричат Майк. Съкратено от Мишел.
— Мишел е хубаво име.
— Благодаря.
Тео започваше да си спомня всичко. Той беше на парти и там беше и тази красива жена в елегантна вечерна рокля. Беше ослепителна. Това си го спомняше. Имаше убийствени сини очи и Уили Нелсън беше с нея. Той пееше. Не, това бе невъзможно. Очевидно главата му още не се бе прояснила.
— Вие ми говорехте нещо… след операцията — каза той.
— В реанимацията. Да — кимна тя. — Но вие говорехте повече от мен.
Тя отново се усмихваше.
— Така ли? И какво казах?
— Повечето неща бяха несвързани.
— Взели сте пистолета ми. Къде е?
— Заключен в сейфа на болницата заедно с останалите ви лични вещи. Доктор Купър ще се погрижи да си ги получите, когато ви изпишат. Той ще поеме грижите за вас. Ще се запознаете малко по-късно, когато мине на визитация.
— Защо?
— Защо какво, господин Бюканън?
— Тео — поправи я той. — Казвам се Тео.
— Да, знам. Брат ви вече ми каза.
— Кой брат?
— Колко братя имате?
— Пет. И две сестри. Вие с кого говорихте?
— Ник. Дадохте ми номера му и ме помолихте да му се обадя. Той се разтревожи много и ме накара да обещая да му се обадя след операцията. Веднага щом ви откараха в реанимацията, му звъннах отново и го успокоих, че ще се оправите. Искаше да дойде — добави тя, — но ми се стори облекчен, когато му казах, че не е необходимо.
Тео кимна.
— Ник мрази да лети със самолет — обясни той. — Кога съм ви дал номера му. Не помня.
— Докато ви подготвяха за операцията. Тогава бяхте много приказлив, разбъбрихте се веднага щом ви дадохме нещо, което да ви отърве от болката. Между впрочем отговорът е не, няма да се омъжа за вас.
Той се усмихна, сигурен, че тя се шегува.
— Това не го помня. Но помня болката. Болеше ме адски…
— Сигурна съм.
— Вие ме оперирахте, нали? Не съм си въобразил?
