— Наистина — настоя тя. — Става ми студено, когато климатикът работи. Включих го заради теб.
— Аха.
Почувства се глупаво, задето не се връзваше на лъжата й.
— Хубави пантофи.
— Благодаря. Ако си свършил с подигравките, можеш да ми отговориш на въпроса. Какво мислиш… за компютъра ми?
— Доста е старичък.
— Ще престанеш ли да зяпаш чехлите ми?
Раздразнена, тя се опря на бюрото и свали пантофите. Тео отново се разсмя, защото видя, че носи и чорапи.
— Сега пък какво ти е смешно?
— Зачудих се дали не си обула и кюлоти.
— Нямам кюлоти — сряза го тя. — А сега ще отговориш ли на въпроса ми? Компютърът ми работи ли или не?
— Откъде си се сдобила с него?
— Брат ми Реми ми го даде. Купи го от магазин за втора употреба последния път, когато си беше вкъщи. Не ми е останало време да го включа. Аз самата съм в къщата от две седмици. Джон-Пол искаше да лакира още веднъж подовете, а ако познаваш брат ми, ще знаеш, че прави нещата само когато той си реши. Досега използвах компютъра в болницата. Знам, че този е стар, но някой ден, когато мога да си го позволя, ще си купя нов.
Тео постави монитора в ъгъла на бюрото, намести клавиатурата така, както мислеше, че ще е най- удобно, после се облегна на мекия кожен стол.
— Значи, ако някой наистина те преследва… не е мъж, на когото си разбила сърцето.
— Това вече го обсъдихме.
— Сега ще го обсъдим отново.
Тя не възрази.
— Не, не съм имала връзка с никого. Освен това, аз съм лекар. Аз не разбивам сърца, а ги…
— … лекуваш. Знам.
Лаптопът му бе отворен на срещуположния край на бюрото. Беше съвсем тънък и очевидно скъп. Докато Мишел го оглеждаше, едно голямо червено Е заподскача по екрана. След това се чу еднократен звуков сигнал.
— Имаш поща.
Той се пресегна, натисна един клавиш и видя кой му бе изпратил съобщението. Мишел успя да прочете името, преди той да натисне друг клавиш и да изгаси екрана.
Мишел не бе сигурна дали той изчаква, защото предполага, че съобщението не е важно, или защото не иска тя да го види.
— Кой е Ноа?
— Един приятел.
— Прочетох името — обясни тя, въпреки че Тео не попита нищо. — Нали с него говори по телефона по-рано?
— Да, той се обади. Явно е на компютъра си, защото му пратих съобщение преди няколко минути, докато ти беше в банята, а вече ми е отговорил.
— Ако искаш да прочетеш съобщението сега, ще отида в другата стая.
— Не, няма нищо. Можеш да го прочетеш заедно с мен. Обаче няма да го разбереш.
— Прекалено сложно ли е?
Преди тя да се засегне, Тео обясни.
— Прекалено в стил „Ноа“. Ако го познаваше, щеше да разбереш. Той има изключително откачено чувство за хумор.
— Казано от теб, това звучи като комплимент.
— Така е — кимна той. — В неговата работа помага да си малко откачен.
Тео натисна друг клавиш и изчака. Мишел се наведе над рамото му, за да види съобщението. Беше съвсем мъгляво, нямаше никакъв смисъл.
— Закодирано ли е?
— Не — отвърна той рязко, защото искаше тя да се отдръпне. Усещаше аромата на шампоана й, топлината на мекото й тяло.
Заля го приятна вълна от възбуда. Представи си как я придърпва в скута си и я целува, докато останат без дъх. После даде простор на фантазията си и си представи разни други неща, които искаше да прави с нея. Щеше да започне от пръстите на краката й и да се придвижва нагоре, докато не разкопчее всяко копче и не…
— Коя е Мери-Бет?
— Моля?
— Ноа пише, че е забравил да ти благодари, че си му услужил с Мери-Бет последния път, когато бил в Бостън. Вие да не си разменяте жени?
— „Мери-Бет“ е рибарска лодка. Поканих Ноа да дойде до Боуън, за да идем заедно за риба. Разказах му за турнира и той иска да го запиша. Направо се побърква в Билокси. Той е там на едно обучение и скучае адски. — Обърна се отново към монитора, свали очилата си и ги остави на бюрото. Беше му трудно да се концентрира. В момента можеше единствено да се въздържа да не я награби. Какво, по дяволите, му ставаше? Мишел бе усложнение, от което най-малко имаше нужда сега. Тя не бе от жените, с които можеш да се повеселиш и после да ги изоставиш без угризения. А той нямаше да остане дълго тук.
Знаеше, че това е абсурдно. Бе дошъл в Боуън заради нея, но…
Тя го побутна с пръст по рамото, за да привлече вниманието му.
— Кой е Свещеника?
— Отец Том Мадън. Той ни е като брат. Когато започваше колежа, се премести да живее при нас. На възрастта на Ник е и двамата са първи приятели. Учиха заедно в университета. Ник ще се жени за малката сестра на Томи.
— А защо Ноа му вика Свещеника?
— Защото, както казва Ноа, това го вбесява. Затова го прави. А Томи го търпи.
— Защо?
— Защото Ноа едва не умря, докато спасяваше живота на Томи. Той направо побърква Томи, но всъщност двамата са добри приятели. Тримата ходим за риба от време на време.
Тя кимна и попита:
— А последното изречение на Ноа? Какво значи „а за другото — няма проблем“?
— Значи е наясно, че тук не съм в свои води и ще провери някои неща, за които го помолих.
— Отговорът ти е също толкова неясен, колкото неговото съобщение.
Тя се отдалечи от бюрото и отвори портала, който свързваше библиотеката с дневната. Върху канапето имаше разпилени медицински списания. Тя ги събра на купчина, остави ги на масичката до канапето и седна, като въздъхна шумно.
Вдигна коса, за да разхлади малко врата си. Боже, колко й беше горещо! Дебелият халат я задушаваше. Тя взе едно списание, за да си повее с него, но осъзна колко издайнически ще бъде този жест и го остави бързо.
Тео се облегна на стола си и хвърли поглед към открехнатата врата.
— Добре ли си? Нещо си зачервена?
Нищо не убягваше от погледа му.
— Просто съм изморена.
— В колко часа стана тази сутрин?
— В четири или пет.
Той дописа нещо на компютъра си.
— Ще го оставя включен — каза той. После се изправи, протегна се и разкърши рамене.
Напомняше й на голяма котка.
