— И откога ни стана лидер? — измърмори Камерън. Потресен от яростния изблик на Джон, той се опита да си възвърне преимуществото. — Не помня да съм гласувал за теб — сопна се той.
— Аз ви спечелих цяло състояние — настоя Джон. — А това ме прави ваш лидер.
— Така няма да стигнем доникъде — каза Престън. — Успокойте се и опитайте да се вразумите. Може би Далас ще ни донесе добри новини.
— Това е още един проблем — каза Камерън. — Защо Мънк не докладва на някой от нас? Защо всичко трябва да минава през Далас? Ще му плащаме четиримата, трябва да имаме връзка с него винаги когато пожелаем. Та аз дори не знам номера на мобилния телефон на Мънк!
— Мисля, че Камерън е прав. Защо не говорим директно с Мънк?
— Захващате се за някакви дребнави подробности — каза Джон. — Далас привлече Мънк, забравихте ли? А може би нашият убиец не желае да се вижда с четирима ни, защото ни няма доверие.
— Глупости — възрази Престън. — На Далас му харесва да го командва. Глупава игра на власт, това е.
Джон се подразни.
— Не ми пука изобщо на кого ще докладва, стига да свърши работата.
Далас стоеше на прага и слушаше разговора им.
— Искате номера на Мънк? Две-две-три-едно-шест-девет-девет. Доволен ли си сега, Камерън? Ами ти, Престън? Искате ли да ви дам и домашния му адрес? Дори и аз не го знам, но мога да му пусна опашка и да разбера… ако искате и тази информация.
— Кажи ми, че носиш добри новини — каза Престън, като не обърна внимание на саркастичния тон.
— Ако ме питате дали Мънк е намерил пакета, отговорът е не.
Още не е намерил проклетите документи? — попита Камерън невярващо.
— Пакетът сигурно е в болницата — каза Престън. — Това е единственото място, което Мънк не е успял да претърси.
— Тогава го прати отново там — настоя Камерън.
— Казах на Мънк да следи Ренърд — обясни Далас. — Той не може да бъде на две места едновременно, а освен това вече претърси шкафчето й в болницата. Нали ви казах това, сещаш ли се Камерън? Дори една сестра му помогнала да потърси пакета в спешното. Не може да отиде там и да почне да отваря всички чекмеджета. Мисли с главата си.
— Не обичам умозаключенията. — Джон направи това изявление, като се люлееше напред-назад на стола си на бюрото. — Не съм убеден, че Мишел Ренърд не е взела пакета със себе си, когато си е тръгнала от болницата. А и доколко подробно е претърсил Мънк къщата и клиниката й? Може би е бързал…
— Глупости — намеси се Далас. — Той е професионалист, който си върши работата. А и защо не? Ще спечели страшно много пари в секундата, в която ни предаде пакета. Той желае да намери документите не по-малко от нас самите.
Престън се обърна към Джон и каза:
— Дяволите да я вземат жена ти! Здравата ни го натресе.
— Я се вземи в ръце. Ние я убихме, забрави ли? — каза Далас.
Камерън зарови лице в дланите си и облегна лакти на коленете си.
— Джон, ти ни забърка в този кошмар, кучи син такъв.
Джон запази спокойствие.
— Каквото станало — станало. Трябва да мислим за бъдещето.
Камерън му изкрещя:
— Какво бъдеще? Ако не намерим онези документи, с нас е свършено.
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
В гласовата поща на мобилния телефон на Тео бяха записани шест съобщения. Той отиде в библиотеката да ги прослуша и да си запише някои неща, а Мишел се зае с вечерята. Когато свърши със съобщенията, Тео се обади на Ноа Клейборн и го помоли да дойде от Билокси.
— Вечерята готова ли е? Гладен съм — попита той, когато се появи в кухнята.
— Не, не е готова — отвърна му Мишел. — Това да не ти е пансион. Ще трябва да помогнеш.
Тя взе ножа и започна да реже моркови и целина. Тео се облегна на мивката и се загледа в ръцете й.
— Много си добра.
— Всички така казват.
— Направо си като робот с този нож. Бърза, точна… впечатляващо.
— Знаеш как да накараш едно момиче да ти обърне внимание.
Той грабна едно морковче и го лапна.
— Какво да ти помогна? Умирам от глад.
— Двойният чийзбургер не те ли засити?
— Той беше само предястие.
— Можеш да запалиш скарата. Има кибрит в чекмеджето вдясно от теб.
— Скарата в задния двор ли е? — Той погледна подозрително през прозореца и присви очи, за да различи нещо в сумрака.
— Разбира се, че е в задния двор. Какъв е проблемът?
— Трябва ли да се оглеждам за някоя Лоис в двора?
— Не — увери го тя. И после, точно както би казал баща й, дяволът в нея надделя, тя не можа да устои и добави: — Разбира се, може Елвис да е в квартала. Вземи метлата със себе си, просто за всеки случай.
Той се закова на място.
— Елвис?
Мишел откъсна лист алуминиево фолио и струпа зеленчуците в средата му.
— Нашата местна знаменитост. Последният, който каза, че го е виждал, се кълнеше, че бил към пет метра.
— Нарекли сте алигатор Елвис? Какво ви е на вас бе, хора?
— Не измисляме имена на всичките — защити се тя. — Само на по-впечатляващите.
— Шегуваш се за Елвис, нали?
Тя се усмихна сладко.
— Общо взето.
— Общо взето е жестоко да измъчваш човек, който очевидно има фобия от алигатори, Майк.
— Предпочитам да ме наричаш Мишел.
— А аз предпочитам да не се шегуваш за алигатори.
— Добре. Дадено.
— Защо да не мога да ти казвам Майк? Всички те наричат така.
Тя внимателно сгъваше краищата на фолиото, когато му отговори.
— Не искам да си мислиш за мен като… Майк.
— Защо не?
— Не е много женствено. Колко мъже познаваш, които биха имали връзка с жена на име Майк?
— Какво?
— Няма значение.
— Стига с това „няма значение“. Да не би да каза, че ако искаш да имаш връзка…
Тя го прекъсна.
— Не, не това исках да кажа. Просто не ми викай Майк. А сега върви да запалиш скарата и престани да ме зяпаш, сякаш съм си загубила ума. Ако нещо те изплаши, пищи и аз ще изляза с метлата да те спася.
— Мъжете не пищят, а ти, Мишел, имаш извратено чувство за хумор. — Той отново хвърли поглед през прозореца и каза: — По дяволите! Алигаторите излизат нощем, нали? Аз съм този, който си е загубил ума. Какво правя в това… — канеше се да каже забравено от бога място, но се спря навреме — … това диво
