Той поклати глава.
— Бих приел поканата ти, но в момента стомахът ми не е съвсем добре. Хапнах от пилешката супа на Джейк и тя се оказа твърде люта за моя вкус. Стомахът още ме присвива.
Това беше лъжа, но Мишел прецени, че е бил убедителен. Чери кимаше съчувствено. Даръл гледаше малко подозрително.
— Винаги можем да предложим вечеря на гостите си.
— Той е от големия град, Даръл — напомни му Мишел, сякаш това обясняваше всичко.
— Бях забравил — каза той. — Сигурно супата на Джейк може да разстрои стомаха ти, ако не си свикнал да ядеш лютиво.
— Мога да ти направя чаша специален чай — предложи Чери. — За нула време ще те оправи.
— Благодаря, с удоволствие ще го изпия.
Даръл кимна.
— Тогава го направи, Чери. Майк, ще ми смениш ли превръзката, така и така си тук?
Така че Тео пи горещ, горчив чай в малката и задушна кухня, докато Мишел превързваше ръката на Даръл, а Чери хранеше децата. Джон-Патрик настоя да премести чинията си до Тео и когато детето свърши с яденето, червата на Тео вече куркаха. Струваше му доста усилия на волята да не грабне от ръката на детето една от домашните курабийки.
Тръгнаха си, след като Тео изпи третата си чаша чай. Джон-Патрик хвана ръката на Тео и тържествено го изведе на верандата. Момчето подръпна Тео за ризата и каза:
— Утре имам рожден ден. Ще ми подариш ли подарък?
— Зависи — отвърна Тео. — Имаш ли нещо конкретно предвид?
— Може ли да дойдеш с по-голям пистолет? — Той пусна ръката на Тео и хвърли поглед през рамото си. — Не казвай на мама, че съм поискал подарък.
Мишел вече бе слязла по стъпалата и чакаше Тео до колата.
— Страхотно дете — отбеляза Тео, докато изкарваше колата на пътя. — Имам чувството, че ще четем за него след петнайсет години.
— Той е истински ангел.
— Той е кръвожаден — възрази Тео. — Не разбирам. Той има поне четирима по-големи братя, нали така?
— Да?
— Защо тогава те не кажат на тази Лоис да го остави на мира? Навремето аз много защитавах по- малките си братя и сестри. Не давах никой да ги тормози. Нали затова са големите братя?
— Още ли се грижиш за тях така?
— Твоите братя не се ли грижат за теб?
— Опитват се. За щастие, Реми е в Колорадо, така че напоследък не може много да се бърка в живота ми, а Джон-Пол винаги си е бил затворен. Разбира се, все още се появява у нас най-неочаквано. Мисля, че татко му праща сигнали за помощ от време на време.
Джон-Патрик им махаше трескаво. Мишел отвори прозореца си и помаха на момчето.
Тео подкара обратно към Боуън. Като хвърли поглед назад към момчето, поклати глава и каза:
— Казвам ти, това дете е необикновено.
Тя се засмя.
— Съвсем нормално малко момче.
— Лоис не е някоя съседка, нали?
— Значи си забелязал, че няма никакви къщи близо до тяхната. Нищо чудно, че работиш в Министерството на правосъдието. Много си наблюдателен.
— Хей, аз съм в отпуск — възрази той. — Позволено ми е да съм със забавени реакции. Кажи сега — какво всъщност е Лоис? Опосум? Не, сигурно е миеща мечка? Боже, не е змия, нали? Змиите си издълбават дупки и…
— Лоис е женски алигатор.
Той рязко натисна спирачката и едва не заби колата в един голям дъб встрани от пътя. Въпреки че знаеше, че алигаторите живеят в тресавища — и той четеше научнопопулярни списания и гледаше „Дискавъри“ по телевизията от време на време, когато страдаше от безсъние, изобщо не му бе хрумнало, че тези опасни животни могат да се доближават толкова много до къщите. И кой човек със здрав разум би нарекъл някой алигатор Лоис?
— Казваш ми, че има истински, голям алигатор в задния двор на къщата им? — Изражението му бе просто неописуемо. Сякаш току-що бе открил, че стават вълшебства.
— Точно това ти казвам. Женските алигатори много ревниво пазят територията си. Лоис е решила, че задният двор й принадлежи. Преследва всеки, който стъпи там… или поне така правеше, преди брат ми да я премести. А, между впрочем ще съм ти благодарна, ако не споменаваш това пред Бен Нелсън. Алигаторите са защитен вид и брат ми може да си навлече неприятности.
— На всички ли алигатори измисляте имена?
— Само на някои.
Той разтри челото си.
— Милостиви боже! — прошепна.
— Готов ли си да си тръгваш за Бостън?
— Не и преди да отида за риба. Кажи сега как да стигнем обратно до дома ти?
Тя го упъти и преди той да усети, вече бяха в Сейнт Клеър, където имаше тротоари. Когато зави на един напълно излишен светофар, видя голямото „М“ на „Макдоналдс“ да блести в далечината.
— А! — въздъхна той. — Цивилизация.
— Все още съм твърдо решена да ти приготвя здравословна вечеря, когато се приберем. Но предположих…
— Какво?
— Че заслужаваш награда.
— Така ли? Защо?
— Защото умираше от глад, докато седеше в кухнята и пиеше чай… защото не грабна онази бисквита от ръката на Джон-Патрик, въпреки че го гледаше като гладен вълк… и защото…
— Какво?
— Позволи на татко да се възползва от теб.
ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Беше минал цял ден от доставката на пакета. Камерън отново чакаше заедно с другите в библиотеката на Джон да се появи Далас, за да им предаде доклада на Мънк.
Чакането го изнервяше. Боже мили, как бе стигнал дотук? Какво се бе случило с него? Имаше такива мечти, такива надежди, когато започваше. Къде се бе объркало всичко?
Сега се чувстваше хванат в капана на някаква зловеща игра, където трябваше да се надбягва с времето. Всеки изминал час го доближаваше до хлопването на железните решетки.
— Не можем да седим така и да не правим нищо — заяви Камерън. — Мина вече цял ден. Времето ни свършва. Трябва да направим нещо и то бързо.
Престън се съгласи.
— Предлагам ви веднага да тръгнем за Боуън.
— И какво смяташ да правим, когато стигнем там? — попита Джон.
Всяко действие ще е по-добро от това да седим и да чакаме полицията да дойде да ни арестува — настоя Престън. — Колкото повече чакаме…
Камерън го прекъсна.
— Аз няма да чакам повече. Ако трябва да взема нещата в свои ръце, точно това и ще направя.
Джон тропна с юмрук по бюрото.
— Няма да ходиш никъде — изрева той. — Замесени сме всички и няма да правиш нищо, за което другите не са съгласни. Ясен ли съм?
