Тя се усмихна и бързо смени темата.
— Джон-Патрик — каза на детето, което се мотаеше край нея, — това е моят приятел Тео Бюканън. Той е дошъл чак от Бостън, за да лови риба по нашите места.
Джон-Патрик кимна.
— Вече знам кой е. Всички знаят. Доктор Майк, може ли да кажете на брат си, че трябва да дойде пак? И ще кажете ли на Джон-Пол да побърза, защото си оставих топката в задния двор, а ми трябва.
— Лоис да не се е върнала? — попита Мишел.
— Момчето явно мисли, че се е върнала — кимна Даръл. — Ще получи язва от тревоги заради нея.
— Не сме виждали Лоис от месец, но Джон-Патрик още се тревожи, че тя може да се появи неочаквано. Не може да си прибере топката от двора, докато брат ти не ни навести отново, а и не пуска никой друг да иде в двора да му я донесе. Налага се да простирам прането отстрани на къщата, за да го успокоя. На нашия Джон-Патрик му дай да се тревожи за нещо — каза Чери на Тео, сякаш това щеше да обясни странното поведение на детето.
— Джон-Патрик е кръстен на брата на доктор Майк, Джон-Пол — вметна Даръл.
— Нали ще му кажете?
Мишел прегърна момчето.
— Веднага щом го видя, ще му кажа, че искаш да ви навести. А сега спри да се тревожиш, Джон- Патрик.
— Добре — прошепна момчето. — Този мъж, който седи до теб…
— Тео?
Джон-Патрик кимна.
— Какво за него? — попита Мишел.
— Може ли да го питам нещо?
— Можеш да ме питаш всичко, каквото искаш — обади се Тео.
Джон-Патрик се изправи и се обърна към Тео. Въпреки че младият мъж нямаше много опит в общуването с деца, смяташе, че може да се справи с едно шестгодишно момче.
— Какво искаш да знаеш?
Момчето не се смути. Облегна се на крака на Тео, погледна го право в очите и изрече на един дъх:
— Татко каза, че Големия Джейк разправял, че имаш пистолет. Наистина ли?
Въпросът го изненада.
— Да, имам пистолет, но няма да го нося още дълго. Скоро ще върна пистолета — обясни той на детето. — Не обичам оръжията.
— Но сега го носиш?
— Да.
Въодушевлението на момчето от този факт доста разтревожи Тео и той реши, че няма да е зле да изнесе кратка лекция за опасностите, които крият оръжията, и че те изобщо не са играчки. Докато се чудеше как да изложи това по достъпен за едно шестгодишно дете начин, Джон-Патрик продължи с въпросите.
— А ще можеш ли да излезеш на двора?
— Искаш да отида в задния ви двор ли?
Джон-Патрик кимна сериозно. Тео погледна Мишел и забеляза пламъчето в очите й.
— Става ли? — попита момчето.
— Става — съгласи се Тео. — И какво искаш да направя, като изляза навън?
— Можеш ли да застреляш Лоис?
Знаеше, че детето ще му зададе този въпрос, но все пак се шокира доста от него. Остана безмълвен.
— Не, Тео няма да застреля Лоис — каза бащата раздразнено. — Не искаш приятелят на доктор Майк да си навлече неприятности със закона, нали?
— Не, татко, не искам.
— Така е по-добре — каза Мишел. Тя потупа момчето, за да го успокои: — Ако Тео стреля по Лоис, това много ще я ядоса.
— А тя е много зла, когато е ядосана — обясни детето на Тео.
Входната врата изтрака веднъж, после още веднъж и още веднъж.
— Върви си измий ръцете за вечеря — каза Чери на Джон-Патрик.
Момчето изгледа Тео разочаровано и тръгна към чешмата.
— Кръвожаден малчуган, какво ще кажеш? — прошепна Тео на Мишел.
— Голям е сладур — отвърна му тя.
— Ако бях на мястото на Лоис, щях да избягам в гората.
Вратата отново хлопна и изведнъж подът под краката на Тео започна да вибрира. Сякаш стадо бикове тичаше в дневната. Няколко момчета на най-различна възраст и ръст пристигнаха в кухнята. Тео загуби броя им малко след пет.
Г-н Фрилънд влезе последен в претъпканата кухня. Елиът се притисна до хладилника, за да му направи път.
Г-н Фрилънд можеше да мине за един от синовете на семейството, само дето беше с риза и вратовръзка. Беше малко над метър и петдесет и бе тънък като клечка. Носеше дебели очила с рогови рамки, които постоянно се плъзгаха надолу по носа му. Той ги наместваше с показалеца си.
— Господин Фрилънд е учителят по музика в гимназията — обясни Даръл.
— Приятно ми е, господин Фрилънд.
Две от момчетата стояха зад стола на Тео и той не можеше да помръдне от мястото си. Протегна ръка да се ръкува с Фрилънд.
— Наричайте ме Конрад, моля ви — настоя учителят. — Чери, Даръл — кимна той на домакините. После се обърна към Мишел и кимна и на нея. — Майк.
— Здравей, Конрад — кимна му Чери. — Как е Били?
— Били е жена ми — обясни Конрад на Тео. — Много е добре. Бебето вече ни вдига само по веднъж на нощ, така че и двамата успяваме да поспим. Били ви праща много поздрави.
— Момчета, дръпнете се и направете място на господин Фрилънд да седне до Тео, за да си поговорят — каза Чери.
Последва сложно разместване в кухнята, докато децата заемаха местата си на масата. Тео се премести по-плътно до Мишел, за да направи място на Конрад.
— Мога да седна само за минута-две — каза Конрад, докато се настаняваше. — Били ме чака за вечеря. — Той насочи вниманието си изцяло към Тео и каза: — Даръл и Чери разбират колко е важно образованието за осемте им момчета. Искат всичките им деца да отидат в колеж.
Тео кимна. Не беше сигурен какво се очаква да каже.
— Елиът има добър успех. Ще кандидатства за стипендия, но надали ще получи — продължи Конрад. — Елиът е умно момче и се труди много.
— Благодаря, Конрад — обади се Даръл, сякаш правеха комплимент на него, а не на сина му.
— Мислим, че Елиът би могъл да получи пълна стипендия… с твоя помощ.
— Но как мога да помогна аз? — попита Тео озадачен.
— Като му осигуриш футболна стипендия.
Тео примигна.
— Моля?
— Елиът има нужния талант — каза Конрад. — Може да стане много добър… с подходящи напътствия.
Всички заговориха едновременно.
— Отборът на Сейнт Клеър бе непобедим миналата година — обясни Чери на Тео, а в същото време Даръл каза:
— Звучи като невъзможна цел, но ти можеш да се справиш. Големия Джейк те похвали много.
— Каза, че имаш и връзки — допълни Конрад.
Тео се обърна към Мишел.
