— Как така си носиш лаптопа? Да си проверяваш електронната поща, докато ловиш риба ли?
— Той ми е като мобилния телефон. Никъде не тръгвам без него. Искаш ли нещо за пиене?
— Не, благодаря, но ти си вземи каквото искаш.
Тео отиде в кухнята, взе си диетична кола от хладилника, после претърси килера. Намери една неотворена кутия бисквити с намалено съдържание на мазнини и я отнесе в дневната.
Седна на големия фотьойл, изрита обувките си и вдигна крака на табуретката. Остави колата си върху една картонена кутия наблизо, вдигна бисквитите и попита:
— Искаш ли от тези?
— Току-що си измих зъбите. Ти никога ли не се засищаш?
— Не и с такива храни.
Той отвори кутията и започна да унищожава бисквитите.
— Обадих се на няколко приятели и хванах двама трима стажанти да направят някои проучвания. Задачата не е трудна, така че се надявам да ми пратят информацията с електронната поща още тази вечер и до утре всичко да е готово.
— От министерството те карат да работиш и през отпуска?
— Не, работих по случая със захарната фабрика.
Тя се надигна.
— Така ли? Мислиш ли, че ще можеш да помогнеш на Даръл и семейството му?
— Ще опитам. Ти какво знаеш за братята Карсън?
— Не много — призна тя. — Трябва да поговориш за тях с татко. Той ги познава от години. Ще може да отговори на въпросите ти. Градчето е малко, така че всичко се разчува. Всеки знае всичко за другите.
— Обаче никой не знае за нападението на клиниката — отбеляза той. — Обмислих нещата и не вярвам, че е дело на някакви младежи.
— А какво мислиш?
— Мисля, че е дело на един човек. Може да греша, но не ми се вярва. Имаше модел.
— Не разбирам. Какво значи модел?
— Имаше порядък в хаоса. Влязъл е през задната врата…
— Но прозорецът на приемната беше счупен.
— Счупил го е, докато е бил вътре. Това бе лесно за разгадаване. Парченцата стъкло го доказваха.
— Какво друго?
— Аз не съм специалист по такива разследвания. Работя за прокуратурата. Но ако са били младежи, които са търсили наркотици, както предполагат баща ти и твоят приятел Бен Нелсън, защо стаите за прегледи са почти невредими?
— Витрините и ключалките на шкафчетата бяха счупени.
— Да, но иглите и празните кочани с рецепти си стояха. Ами картоните, Мишел? Защо ще си губят времето да ровят из кутиите с картони?
— Може би просто са вадели всичко наред?
— Не ми се стори като случай на вандализъм. Младежите, които биха направили подобно нещо… те си носят собствени материали.
— Какво искаш да кажеш?
— Спрейовете. Човекът, който е направил това, е използвал твоите флакони, за да нашари стаите. Това ме кара да си мисля, че не е дошъл подготвен да къса и цапа. И чувалите с боклук — сякаш някой бе търсил нещо в тях. Нямаше драскотини по ключалката на задната врата, което ми подсказва, че е имал необходимите инструменти и е знаел как да ги използва.
— Като професионалист?
Той не отговори.
— Ноа ще пристигне утре. Ако нямаш нищо против, искам да не пипаш нищо в клиниката, докато той не я огледа.
— Но само утре?
— Да.
— Добре — съгласи се тя. Приятелките й щяха да пристигнат, за да й помогнат на следващия ден. Можеше да почака дотогава. — Ноа какво работи?
Той не й отговори конкретно, само каза:
— От ФБР е. — Без повече обяснения.
— ФБР? — Тя не можа да скрие уплахата си. — Значи мислиш, че…
Той я прекъсна.
— Не си прави прибързани заключения. Ноа е приятел на семейството ми и си помислих, че ще е добра идея да го повикам да огледа клиниката. Да ми каже мнението си. Освен това е наблизо, в Билокси и много обича да ходи за риба. Ден-два в Боуън ще са като кратка ваканция за него.
— Оценявам помощта му… и твоята също, но се чудя дали не правим от мухата слон. Може да е било съвсем случайно нападение.
— Не вярваш на това, признай си.
Тя разтри слепоочията си.
— Не, май не вярвам. Не мисля, че и Бен вярва, че са го направили младежи — призна тя. — Той обиколи клиниката с мен и двамата забелязахме, че край прозореца нямаше никакви отпечатъци от стъпки. Тревата беше още мокра. Предната нощ валя силен дъжд. Би трябвало да има следи от стъпки.
— Тогава защо спори с мен откъде са влезли?
Тя сви рамене.
— Сигурно защото ми се иска всичко да е просто и лесно. Знаеш ли каква бе първата мисъл, която ми хрумна, когато видях кабинета си?
— Каква?
— Че някой ме мрази много силно. И това ме плаши. Постоянно си блъскам главата кой може да е, но честно казано, съвсем отскоро съм в града и нямам врагове. Дай ми два-три месеца и тогава ще имам списък с врагове по-дълъг от ръката ми.
— Съмнявам се — каза той. — Човекът, който е бил в кабинета ти, е загубил напълно контрол над себе си. Ноа сигурно ще ни подскаже някои идеи.
Той лапна нова бисквита. Без малко сирене или фъстъчено масло бисквитите бяха съвсем безвкусни, но той все пак ги ядеше.
— Хората като Ноа ловят престъпниците и ги пращат в затвора.
— Нещо такова.
— Ти поне не се тревожиш, че някой иска да те застреля.
— Точно така.
Бързото му съгласие бе лъжа, разбира се. Бяха стреляли по него, бяха го ритали, хапали, били, плюли, докато си вършеше работата. Дори бяха пращали наемен убиец по петите му — два пъти, доколкото си спомняше — а когато се зае със семейството на Леон, получаваше заплахи ежедневно.
— Имам една теория — каза тя.
— Да я чуем. — Той ровеше по дъното на кутията, търсейки последното парченце от безвкусните бисквити.
— Един от пациентите на доктор Робинсън се опитваше да открадне картона си.
— Защо?
— Не знам. Мислех, че може да е заради някаква заразна болест или изобщо заради някаква диагноза — не е искал застрахователната компания или семейството му да научат и е решил да открадне картона си. Знам, че това е доста отвлечено, но не измислих никакво друго обяснение за скъсаните картони.
— Доктор Робинсън даде ли ти списък на пациентите си?
— Да. Имаше разпечатка на имената, беше поставена в един кафяв плик, закрепен за една от кутиите. Не е имал много пациенти предвид времето, което е прекарал тук. Доколкото съм чувала, доктор Робинсън се е нуждаел от няколко урока по тактичност. Обиждал пациентите си.
— Поради което те не са били многобройни.
