— Ами че деканът се страхува от нас. Не забравяй, че в този момент бяхме изтощени и доста замаяни от текилата.
— А измислихте ли и някаква причина да се страхува от вас?
— Умовете ни. Той е знаел истината.
— Каква истина?
— Че жените са много по-умни. — Тя се засмя и добави: — Страхът и несигурността са били в основата на неговата предубеденост. Помня, че в онзи момент това прозрение ни се стори гениално. Не че не беше вярно, но ние бяхме твърде пияни, за да го оценим или признаем. Сега естествено си знам, че това е пълна глупост — не сме били нито повече, нито по-малко способни от мъжете лекари. Все пак това, че успяхме да му се надсмеем и да се почувстваме доволни от себе си, ни помогна много в онези трудни времена.
— Стажът ти също ли бе толкова труден?
— Не, стажът бе съвсем различен. С всички ни се отнасяха по един и същ стереотипен начин по двайсет часа на ден седем дни в седмицата. Нямаше значение, че съм жена. Трябваше само да умея да тичам бързо. Беше много тежко да издържиш физически — призна тя. — Научих се как да подремвам права за петнайсет минути. Имах късмета да се обучавам при един много способен хирург. Той беше отвратителен, но двамата се спогаждахме. Тогава почти не събличах униформата, изобщо не помислях за мода.
— Моята лекарка е жена.
— Без майтап.
— Да. Тя ми извади апендикса.
— Аз не съм твоя лекарка. Ако беше така, щях да те поставя на диета за ограничаване на мазнините и солта.
— Споменах ли, че не харесвам лекарката си и никога не спазвам съветите й? Що се отнася до дрехите, няма значение какво носиш, Мишел. Мъжете ще се заглеждат по теб, независимо с какво си облечена. Само се надявам братята Карсън да не се зазяпат през прозореца по теб, докато аз правя всичко възможно да им изкарам акъла от страх.
— Ще използваш такава тактика? Супер.
— Мислех, че ще одобриш.
— Какво искаш да кажеш с това, че ще зяпат през прозореца? Не може ли да вляза с теб?
— Съжалявам. Няма да ги видиш как се потят.
— Защо не?
— Защото не искам да чуеш това, което ще им кажа.
— Човек никога не знае. Може да се наложи да даваш показания срещу мен в съда.
— Какво точно си планирал да направиш?
Тео взе захарницата от плота и седна срещу Мишел.
— Почакай и ще видиш. — Той грабна кутията с корнфлейкс и си сипа доста щедро. — Повече ми харесва подсладеният корнфлейкс — отбеляза той, докато сипеше обилно захар.
Ставаше й зле, дори само като го гледаше.
— Имам чувалче захар в килера. Защо не си го вземеш и да си хапваш направо от него?
— Скъпа, сарказмът рано сутрин не е добре дошъл. Искаш ли кафе.
— Кафето аз го направих, не забравяй. Обикновено пия диетична кола за закуска.
Той се засмя.
— А критикуваш моите хранителни навици.
Тя си извади кутийка кола от хладилника, отвори я и отпи продължително.
— Не звъня ли някой на вратата сутринта?
— Изпратиха ми някои документи по куриер от Ню Орлиънс. Направо е удивително, че шофьорът намери къщата ти. Моите указания за адреса бяха доста мъгляви.
— Имаш офис в Ню Орлиънс?
— Имам приятели там. След като говорих с Даръл, се обадих на някои приятели в Бостън. Тъй като не съм запознат със законите в Луизиана, се наложи да използвам връзките си.
— Според мен, ако един работник пострада, докато е на работа, има право на трудово обезщетение.
— Има изключения.
— Какви?
— Ако работникът е направил нещо, с което да причини инцидента, например, ако е отишъл на работа пиян, може да му откажат обезщетението.
— Или ако е използвал машина, за която е знаел, че е неизправна?
— Този аргумент ще използват братята Карсън.
— Но ти си подготвен за него.
— Да.
— Защо действаш толкова бързо?
— Не искам да карам Даръл да чака. Няма да остана тук дълго и искам да разреша този проблем, преди да си тръгна.
Тя сведе глава и се загледа в купичката с корнфлейкс. През цялото време знаеше, че Тео ще си замине. Разбира се, че знаеше. И това бе причината тя да се опитва да не се привързва към него. Имаше само една малка пукнатина в нейния план. Колкото и да не искаше да си признае, тя желаеше да се вкопчи в него и да не го пусне да си отиде.
Дяволите да го вземат. Той беше виновен за всичко. Ако не я бе целунал, тя нямаше да се чувства толкова нещастна сега.
— Нещо не е наред ли? — попита той.
— Не. Защо питаш?
— Изражението на лицето ти… сякаш искаш да удариш някого.
— Просто си мислех.
— За какво?
Тя избута недокоснатата си закуска настрана, облегна се назад и скръсти ръце.
— За неспецифичните вируси. — В гласа й се прокрадна нотка войнственост.
— Това е последното нещо на света, което бих предположил. Вируси, боже господи.
— Неспецифични вируси — поправи го тя.
— Добре де, неспецифични вируси. Та какво по-точно си мислеше за тях?
— Те са коварни… и разрушителни заради начина, по който атакуват тялото. В единия момент се чувстваш добре и бодър, а в следващия — гърлото ти е възпалено и цялото тяло те боли. Лимфните ти възли се подуват и не можеш да преглъщаш. И когато си мислиш, че не може да стане по-лошо, започваш да кашляш и получаваш най-различни вторични усложнения.
Той се взира в нея няколко секунди и после попита:
— И си мислеше за това защото?…
— Защото съм лекар и си мисля за такива неща.
— Добре ли се чувстваш?
— Да, но кой знае как ще се чувствам след пет минути. Жестоко е… как те нападат тези вируси. Съвсем неочаквано. — Тя щракна с пръсти и кимна.
— Но ако не са смъртоносни, човек рано или късно ги побеждава, нали?
— Да, побеждава ги — каза тя намусено.
— Какво, по дяволите, ти става?
— Имам чувството, че съм хванала някакъв вирус.
— Нали току-що каза, че се чувстваш добре — изтъкна той.
— Не искам да говорим повече за това. Болните хора ми действат потискащо.
— Мишел?
— Да?
— Ти си лекар. Нещо не разбирам, нали лекуваш болни хора по цял ден?
Тя осъзна колко детински се държи и опита да измисли извинение за лудостта си.
