огледа.
— Господин Бюканън?
Тео се обърна по посока на гласа.
— Висок слаб мъж с делови костюм вървеше към колата.
— Конъли?
— Да, сър.
— Всичко наред ли е?
Конъли вдигна куфарчето си.
— Да, сър. Току-що получих новини. Заведен е.
Тео се наведе през отворената врата на колата и каза на Мишел:
— Имаш ли нещо против да изчакаш тук?
— Не. Но ако чуя изстрели, ще дойда.
Тео се обърна към Конъли, представи го на Мишел и обясни:
— Когато изляза, ти влизаш. Искам да чакаш до вратата.
Той остави двигателя запален. Мишел откопча предпазния си колан, избута седалката назад и включи радиото. Пееше Уили Нелсън. Тя прие това за добър знак. Може би Тео нямаше да попадне на неприятности, в края на краищата.
Три песни и девет реклами по-късно. Тео излезе. Усмихна се на Конъли, докато се разминаваха на вратата. Тео бавно стигна до колата, отпусна се на седалката и подкара, още преди да е затворил вратата. Мишел едва успя да закопчее колана си, преди той да се изстреля по пътя.
— Измъкваш се по най-бързия възможен начин ли?
— Гладен съм.
— Но наблюдаваш огледалото за обратно виждане — отбеляза тя, после се извърна на седалката си и погледна през задното стъкло.
— Просто съм предпазлив. Никога не се знае дали някой няма да измъкне карабина изпод бюрото си.
— Добре ли мина?
— Всъщност наистина мина добре. Гари Карсън е много мил човек. Не би могъл да прояви по-голямо разбиране. Иска да направи каквото е редно. Не мога да ти кажа колко пъти повтори това. Разбира се, спомена завоалираната заплаха, че ще се наложи да закрие фабриката, защото, цитирам, „едва закърпвали положението“.
— А ти какво каза?
Той се ухили.
— Изсмях се.
— Значи си бил тактичен.
Тео се засмя.
— Разбира се.
— Това наистина ти допада, нали?
Той сякаш се изненада от въпроса, но отговори.
— Така е. Приятно ми е, че ще помогна на Даръл. Много ми е приятно.
— Защото виждаш смисъла.
— Да. Разбира се, този случай е лесен. Трябва да го реша преди уикенда.
— Наистина ли мислиш, че можеш да уредиш нещата за два дни?
— Да. Освен ако братята нямат скътани пари някъде на тайно място и не решат, че могат да издържат. Но дори и тогава няма да има значение. Те са нарушили толкова много закони, че мога да ги пратя зад решетките. А от Службата за защита на околната среда могат доста да се развихрят в този завод.
— Избухливият брат стисна ли те за гърлото?
— Не.
Мишел се усмихна.
— Изглеждаш разочарован.
— Така е. Исках да видя представлението им. Джим Карсън е в Ню Орлиънс днес, но се очаква да се върне в Боуън към шест. Гари спомена, че ще изчака да съобщи на брат си лично, вместо по телефона, вероятно, за да го накара да се разпени и да излее помията си отгоре ми. Предполагам, че Джим ще ми се обади някъде около пет минути, след като Гари му съобщи новината.
— Случайно да си казал на Гари къде ще бъдеш довечера?
Той се ухили.
— Може и да съм му споменал, че ще бъда в „Лебедът“.
Тя въздъхна.
— Значи може и да застреляш някого в крайна сметка.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
Новият училищен стадион бе впечатляващ, футболният отбор, от друга страна, беше всичко друго, но не и впечатляващ. По преценка на Тео играчите бяха невероятно слаби.
Момчетата искаха да се изфукат пред него. Те имаха талант, просто не знаеха как да го използват. Конрад Фрилънд крещеше с пълно гърло, за да надвика момчетата. Използваше свирката си толкова често, че те изобщо не й обръщаха внимание. Тренировката бе един оглушителен хаос.
Конрад най-после успя да накара първата група да се подреди в редица. Момчетата започнаха да се мотаят напред-назад по грижливо поддържаното игрище като пилета без глави.
Тео и Мишел стояха редом с учителя по музика на петдесет метровата линия и гледаха. Сияещ от гордост, Конрад се обърна към Тео и попита:
— Как намираш новите си момчета?
Тео реши да не обръща внимание, че нарече момчетата негови — беше абсурдно да му приписват претенции за собственост над тази разгащена шайка и каза:
— Защо не разиграете някоя комбинация, а ние с Мишел ще седнем да погледаме. Минаха доста години — предупреди той, — но все пак бих могъл да ви дам някои предложения.
Конрад го погледна объркан. Кимна към полето и каза:
— Това беше комбинацията.
— Моля?!
— Вече видяхте комбинацията.
— Комбинацията? Вие имахте само един… — Тео се опита да сдържи усмивката си, защото не искаше Конрад да помисли, че не приема тренировката на сериозно.
Учителят по музика нервно подръпна яката си. Беше облечен като за концерт: с безупречно изгладена бяла риза, вратовръзка и тъмносин блейзър. Небето бе обсипано с дъждовни облаци и въздухът бе горещ и влажен. Тео предположи, че Конрад се задушава.
Мишел го сръга.
— Добра игра, какво ще кажеш?
Тео не отговори. После Конрад каза:
— Засега сме усъвършенствали само една комбинация, тази, която видяхте току-що. Наричаме я жилото.
— Ясно — кимна Тео, тъй като не му хрумна какво да каже в тази безумна ситуация.
— Добре я правят, нали?
Мишел отново сръга Тео. Той невъзмутимо насочи вниманието си към Конрад. Не искаше да обиди човека. Бе очевидно, че беше положил много усилия, за да накара недисциплинираните момчета да изпълняват нарежданията му, но Тео нямаше намерение да го лъже, така че просто кимна.
— Интересно.
— Трябва да разберете моето положение и какво е постигнал отборът досега — продължи Конрад съвсем сериозно. — Миналата година бе първата за отбора ни и треньорът… ами той просто си взе шапката и напусна по средата на сезона. Разбира се, не беше спечелил нито един мач. Момчетата не знаят какво да
