правят, когато са на игрището. И аз не знам — призна си той. — Дайте ми флейта и ще ви науча да свирите, но това. — Той махна с ръка. — Това е извън възможностите ми. Затова отчаяно се нуждая от футболните ви ръководства и наръчници. Опитах се да върша добре работата си.
— Сигурен съм, че си направил всичко по силите си — съгласи се Тео, опитвайки да измисли някаква, дори и дребна похвала.
— Дори търсих информация в Интернет. Мога да ви разкажа историята на футбола като спорт, но не мога да обясня как трябва да се играе. Не мога да проумея нищо от всички тия схеми, които намерих в Интернет. Купища кръгове и стрелкички, които ми се струват съвсем безсмислени.
Той свали свирката от врата си и я подаде на Тео.
— Виж какво ще можеш да направиш ти като треньор.
— Аз не съм… — Конрад вече търчеше към автомата за студена вода — … треньор — завърши Тео.
Мишел се наведе към него.
— Наистина са ужасни, нали? — прошепна тя.
— Определено — кимна й.
Тя се усмихна.
— Ще ида да седна на сянка, докато свършиш.
Пъхна два пръста в устата си и изсвири на момчетата, за да привлече вниманието им, после им махна да се приближат към него.
Те се втурнаха тромаво, сякаш носеха тежести на гърбовете си. Едно момче падна, изправи се, пробяга още няколко метра и отново се препъна. „Дано не се натиска да играе защитник“, помисли си Тео. Скупчиха се около него и веднага го затрупаха с въпроси. Тео не каза нито дума. Просто вдигна ръка и изчака. Шумът най-после стихна.
Съвсем тихо той им каза да си свалят шлемовете и да седнат на тревата пред него. Те се подчиниха. Когато седнаха, Тео можеше да се закълне, че земята се разтресе под краката му. После Елиът Уотърсън извика:
— Къде ти е пистолетът, тренер? — И шумът изригна наново.
Тео не каза нито дума. Просто стоеше със скръстени на гърдите ръце и ги чакаше да млъкнат. Не се наложи да чака дълго. След минута отново бе тихо.
Почти шепнейки, той каза:
— Елиът, пистолетът ми е на сигурно място, но се кълна, че следващият, който ме прекъсне, си е изпросил боя. Ясно? — Принуждаваше момчетата да стоят неподвижно и да се напрягат, за да чуват какво им казва. — А сега, ето какво ще направим.
Мишел седеше на пейката и наблюдаваше метаморфозата. Беше удивена колко лесно Тео установи контрол над момчетата. Те седяха с прибрани крака, с шлемовете в скута. Бяха вперили очи в Тео и попиваха всяка негова дума. Конрад бе видимо впечатлен. Той бе застанал близо до Тео и кимаше от време на време.
— Извинете, госпожо?
Мишел се обърна по посока на гласа и видя един висок, леко пълен мъж с тъмна коса, който стоеше точно пред тунела, който водеше към съблекалните. Стори й се смътно познат.
— Да?
Приближи се към нея. Беше облечен с бермуди и спортна риза с къси ръкави в един и същ кафеникав цвят. На джобчето на ризата имаше избродиран надпис „Спийди“. Под джоба му бе закачена табелка с име. Носеше пакет с опаковка на куриерската служба „Спийди Месинджър“. Мишел зърна логото, но от такова разстояние не можа да прочете името на табелката.
— Търся доктор Мишел Ренърд. Случайно да я познавате?
— Аз съм доктор Ренърд.
Куриерът се усмихна облекчено.
— Слава богу. Обиколих целия град да ви търся. Той пъхна пакета под мишницата си и бързо се заизкачва по металните стълби към пейката, на която седеше Мишел.
— Имате пратка за мен ли?
— Не, доктор Ренърд. Имам проблем, но се надявам, че ще ми помогнете да го разреша, преди да са изритали Еди.
— Моля?
Куриерът се усмихна.
— Еди е новото момче във фирмата ни и е направил голям гаф. Аз съм Франк между впрочем. — Той протегна ръка да се ръкува с Мишел. Дланта му бе влажна, а ръкостискането немощно.
— И какъв гаф е направил приятелят ви? — попита Мишел.
— Объркал е коя пратка на кого да достави — обясни мъжът. — Но той се нуждае от тази работа, защото жена му е бременна. Ако уволнят Еди заради тази издънка, ще загуби здравната си осигуровка. Чувствам се отговорен, защото аз съм човекът, който го обучи, така че използвам почивния си ден, за да се опитам да оправя тази бъркотия, преди шефът да е научил за нея.
— Много мило от ваша страна. С какво мога да ви помогна?
— Еди е приел пратка от една юридическа кантора в Ню Орлиънс в понеделник и е трябвало още там, на място, да попълни бланката и да я закрепи за пакета, но Еди не го направил. Занесъл пакета в пикапа. Вече бил взел друга пратка от „Белцър Лабс“, на която също не бил попълнил навреме бланката. Смятал да попълни и двете на хладно в колата, тя е с климатик. Така и направил, но разменил бланките на двете пратки. Аз разбрах за гафа само защото една секретарка от друга юридическа фирма се обади и каза, че е получила някакъв чужд колет, в който имало литература за ново лекарство, което предстояло да бъде пуснато в продажба. За сметка на това тяхната пратка липсвала. За късмет на Еди аз се случих на телефона, когато се обадиха в офиса. Ако бяха стигнали до шефа, не ми се мисли какво щеше да стане. „Спийди Месинджър“ се гордее с бързите си и надеждни куриерски услуги, кълна се, че това е първата грешка за повече от три години. Както и да е — добави той и прехвърли тежестта си на другия крак, — надявах се да ми дадете пакета, който сте получила по погрешка, и аз да го доставя в юридическата кантора още днес.
Мишел поклати глава.
— Бих искала да ви помогна, но не помня да съм получавала никакви пратки. Кога и къде е била доставена? Знаете ли?
— Еди я занесъл в болницата.
Мишел забеляза, че ръцете му трепереха, докато прелистваше бележника си. Беше нервен и не смееше да я погледне в очите. Тя реши, че това е странно, но после отдаде притеснението му на допуснатата грешка.
— Вече ходих в болницата, с надеждата да ви открия там и една от сестрите бе така добра да провери седмичния журнал. Каза, че имало катастрофа късно същия следобед и че сте били в операция, когато Еди е доставил пратката, но това е много странно, тъй като вие сте се подписали като получател.
— Да, помня катастрофата. Бях в хирургията и се борех с една планина картони, които трябваше да попълня, преди да си тръгна. Обадиха ми се от спешното, че има пратка за мен. Но не помня да съм я получавала.
— Може би ще се сетите, ако ви кажа, че вие сте се подписали.
— Така ли? — Тя определено не помнеше такова нещо.
С видимо отчаяние той каза:
— Да, доктор Ренърд, в бланката пише вашето име. Винаги пазим копие от формуляра при нас, въпреки че изпращаме оригинала на изпращача. Уверявам ви — добави той, без да успее да представи яда си като тревога, — вашият подпис е съвсем ясен и четлив.
— Няма полза да се ядосвате — каза тя. — И ако сте успели да прочетете подписа ми, значи със сигурност не е моят. Никой не успява да разчете почерка ми. Все пак мисля, че знам какво се е случило — добави тя. — Секретарката на отделението се е подписала вместо мен. Това е стандартна процедура.
