Мишел напрегна мозъка си, опитвайки се да си спомни какво бе станало след това. Помнеше, че бе изтощена, защото бе работила почти цялата предишна нощ, беше решила да не си тръгва, преди да попълни всички картони.
— Помня, че слязох да взема пакета.
— Къде? — попита той нетърпеливо и хвърли бърз поглед през рамо към игрището. — На регистратурата или в спешното?
— В спешното. И точно тогава пристигнаха линейките. — Тя сви рамене. — Веднага се върнах в операционната и направих две операции една след друга.
— Значи изобщо не сте отворили пакета, така ли? — Той се усмихваше и изглеждаше облекчен.
— Не, не съм го отваряла. Със сигурност щях да си спомням това, особено ако са били документи от юридическа кантора.
— Нали разбирате колко притеснени са онези адвокати. Държат веднага да получат документите си. Били са предназначени за друга юридическа фирма. Някакви поверителни документи. Мога да отида веднага до болницата и да получа пакета от онази секретарка, нали? Как се казва?
— Елена Милър, но няма да ви даде нищо, освен ако не й се обадя преди това.
— Ще може ли да й се обадите сега? Еди вече е взел пакета, който е бил предназначен за вас и сега пътува насам. Определено бих искал да приключим с тази история още днес. Имам мобилен телефон.
Той пристъпи към нея и й подаде телефона си. Мишел подуши афтършейва му. Беше се намазал доста обилно, но въпреки това не бе успял да скрие мириса на пот.
Държеше се ужасно нервно. Нищо чудно, че се потеше непрестанно. Постоянно хвърляше погледи през рамо към игрището, сякаш се страхуваше, че някое от момчетата ще запрати топката към него. Мишел набра номера на болницата и помоли да я свържат с Елена.
— Направо ги е хипнотизирал, не мислите ли? — отбеляза тя, докато чакаше секретарката да отговори.
— Какво?
— Треньорът. Момчетата попиват всяка негова дума. Забелязах, че ги гледате.
— А… да, да, така е.
Елена Милър се обади от спешното и каза с обичайния си отривист говор:
— Милър на телефона.
— Здравей, Елена. Обажда се доктор Ренърд. Прекъсвам ли те, може би си заета с нещо важно?
— Тук винаги сме заети с нещо важно, доктор Ренърд, а вие забравихте да попълните картоните си. Пропуснахте два. Оставихте и пощата си недокосната. Кутията ви е препълнена. Добре, че се обадихте, нали? Какво мога да направя за вас?
— Аз довърших картоните — настоя Мишел. — Абсолютно всички, така че ако Мърфи си мисли да ме натопи, кажи му, че ще му го върна.
— Спокойно. Мърфи също е в отпуска. Какво мога да направя за вас? — повтори тя.
Мишел обясни случая с обърканите пратки.
— Помниш ли да си се подписвала за някаква пратка вместо мен, доставили са я към пет часа в понеделник?
— В момента не мога да си спомня дори какво ядох на вечеря снощи. Помня, че понеделникът беше един от онези адски дни в спешното. Имаше върволица от пострадали и една тежка катастрофа на магистралата. Поне двайсет майки и бащи бяха задръстили фоайетата и коридорите, докато лекарите се грижеха за децата им. Почти съм сигурна, че не съм подписвала нищо, но това няма значение. Ако съм се подписала, значи съм залепила жълта бележка на шкафчето ви, че при мен има пакет за вас. Бих го прибрала вътре, но още не сте ми казали комбинацията на ключалката.
— Съжалявам. Все забравям. Имаш ли представа къде може да е пакетът сега?
— Ще се огледам. Или е на бюрото ми, или върху вашето шкафче. Какво искате да направя, като го открия?
— Предай го на човека от „Спийди Месинджър“. Той ще бъде при теб съвсем скоро.
— Добре. Аз съм тук до шест, но нито минута по-късно. Днес ми е вечерта за бридж с приятели и трябва да съм у нас преди шест и трийсет. Мой ред е да бъда домакиня.
— Сигурна съм, че куриерът ще пристигне преди това. Благодаря, Елена.
Тя затвори и върна телефона на Франк. Забеляза, че Тео върви през игрището към тях. Франк явно също го бе видял. Без да го изпуска от погледа си, той попита Мишел:
— Какво ви каза тя? При нея ли е пакетът?
— Спокойно. Еди няма да загуби работата си. Елена ще бъде в болницата до шест и ще направи размяната.
Той не й благодари. Всъщност си тръгна съвсем внезапно. Нахлупи козирката на шапката си още по- ниско на челото и се втурна надолу по стъпалата. Почти се бе скрил в тунела, преди тя да извика:
— Няма проблем.
Той не я чу. В отчаяното си желание да се измъкне, преди някой друг да е видял лицето му, той хукна с всички сили през съблекалните към паркинга до стадиона. Задъха се от усилието. Облегна се на колата и се опита да си поеме дъх, докато отваряше вратата. Чу някакъв звук зад себе си и рязко се извърна.
Очите му се разшириха от изненада.
— Какво, по дяволите, ти става? Защо се промъкваш така зад мен? Следиш ли ме?
— Какво си мислиш, че правиш?
— Правя каквото е необходимо — настоя той. — Никой друг нямаше да свърши работа. Докторката повече няма да ме види. Освен това рискът си струваше. Знам къде е пакетът. И отивам да го взема.
— Беше ти казано да не контактуваш с нея. Изяснихме ти го пределно ясно. Сега лекарката знае как изглеждаш. Направи глупава грешка и смятам, че на другите това никак няма да им хареса.
ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
Тео мълчеше, докато пътуваха обратно към къщата на Мишел. И на двамата им беше горещо и искаха да си вземат по един душ, преди да отидат в „Лебедът“. Тео й беше предложил да я заведе на някое по- изискано място, но тя бе обещала на баща си да му помогне на бара, ако се налага. Срядата се очертаваше като доста натоварен ден заради предстоящото състезание по риболов в събота.
— Не може ли брат ти да му помогне? — попита Тео.
— Джон-Пол не се е вясвал последната седмица.
— Той често ли изчезва така?
— Когато баща ми има нужда от него, идва.
— Но как разбира кога баща ти се нуждае от него? Обажда ли му се?
Мишел се усмихна.
— Джон-Пол няма телефон, а и да имаше, нямаше да го вдига. Обикновено се появява в петък сутрин, за да провери с какво може да помогне на татко. Джон-Пол никога не работи в бара през седмицата.
— Ами ако баща ти закъса? Ако се разболее или изникне нещо спешно?
— Джон-Пол ще разбере, че нещо не е наред.
— Шесто чувство ли има?
— Просто разбира.
— Брат ти май е особняк.
— Не е особняк — защити се тя. — Просто е различен.
— Ами другият ти брат? — Реми?
— Какво за него?
— И той ли е различен?
— По твоите стандарти — не, не е различен.
И двамата се умълчаха за цяла вечност. Мишел наруши мълчанието, когато забеляза, че той се мръщи.
— За какво си мислиш?
— За момчето, дето все се спъваше по игрището днес.
