— Какво за него?
— Беше с маратонките на брат си.
— И се опитваш да измислиш какво можеш да направиш?
— Отборът се нуждае от нови екипи — отбеляза той. — Конрад ще говори с треньора в Сейнт Клеър да пуснат нашия отбор да ползва залата им за тежести. Никой не трябва да излиза на игрището, ако не е в необходимата форма. Разбираш ли какво имам предвид?
— Трябва да натрупат мускули и да придобият издръжливост.
— Точно така. Иначе могат да се контузят.
— Нарече ги нашия отбор.
— Не съм.
— Напротив, точно това каза. Чух те съвсем ясно.
Той смени темата.
— Какво искаше онзи куриер? Видях те да говориш с него.
— Имало някаква объркана пратка в болницата. Обадих се на секретарката в спешното. Тя ще оправи нещата.
Той кимна, после отново смени темата.
— На каква сума, мислиш, ще възлиза наградата от турнира по риболов?
— Не знам колко участници ще се запишат тази година, но ако трябва да предположа грубо, по двама човека в лодка, всеки с по петдесет долара… миналата година имаше над седемдесет участници…
— Значи, да кажем, ако тази година се запишат осемдесет човека, стават четири хиляди.
— Това са много пари по тези места.
— С четири хиляди могат да се купят доста маратонки.
— Струва ми се, че си измислил план.
— Да, но ключовият елемент в този план е да победим.
Тя се засмя.
— Не се шегуваш. Ами баща ми?
— Какво за него? — попита той. Зави по алеята пред къщата й и паркира колата.
— Две хиляди долара ще бъдат за него.
— Той ще ги дари. Баща ти не е проблем. — Двамата тръгнаха към вратата. — Но както ти казах, ключовият елемент в плана е да спечелим.
— Яд те е, че не можеш просто да отидеш и да купиш на отбора това, от което се нуждае, нали?
Беше улучила право в целта.
— Да — призна той. — Но знам, че не мога да го направя. Родителите им ще възразят. Ще засегна гордостта им. Нали?
— Да, така е. Ще се разориш, ако купуваш на разни момчета скъпи огради, обувки, футболни екипи и бог знае какво още.
— Не е редно едно дете да се тревожи, че в задния му двор има алигатор.
Тя се обърна към него, постави ръце на раменете му и го целуна.
— Това за какво беше? — попита той, когато Мишел го остави и тръгна напред.
Тя го погледна през рамо, усмихна се бързо и каза:
— Защо те целунах ли? Отговорът е лесен. Целунах те, защото мисля, че си сладък.
Той реагира, сякаш го беше обидила.
— В мен няма нищо сладко.
— Нима? Тревожеше се да не притесниш онова момче, което носеше маратонките на брат си, нали?
— Не съм казал, че се тревожа.
Тя се усмихна.
— Не, но се тревожеше, нали?
— Да, но…
— Сладък си.
— Аз изкарвам много пари, Мишел и със сигурност не е защото съм сладък.
Бавно се приближаваше към нея и при всяка негова стъпка, тя правеше крачка назад.
— Не ме интересува колко пари изкарваш. Успял си да заблудиш всички в Бостън, нали? Сигурно те мислят за безмилостен прокурор.
— Аз съм безмилостен прокурор и се гордея с това.
— Ти бе загрижен за Джон-Патрик и затова купи оградата. Знаеш какъв ми се струваш сега, нали?
— Не ми казвай — предупреди я той.
— Сладък.
Той поклати глава.
— Не. Знам всъщност защо ме целуна, скъпа. Признай си истината.
Той я прегърна през кръста, тъкмо когато тя се опитваше да се вмъкне в библиотеката. Придърпа я към себе си и Мишел се засмя. Гърдите му бяха твърди като каменна стена. Топла каменна стена.
Той се наведе над нея, така че устните му се озоваха на сантиметър-два от нейните.
— Искаш ли да ти кажа защо ме целуна?
— Стоя в напрегнато очакване.
— Съвсем просто е. Защото ме желаеш.
Тео очакваше тя да възрази, но изобщо не се разочарова, когато Мишел каза:
— Когато си прав, си прав.
— И знаеш ли още какво?
— Какво? — Тя се наведе назад, за да го погледне.
— Едва се удържаш да не ме докоснеш. — Придърпа я още по-близо до себе си.
Тя обви ръце около кръста му и пъхна палците си в колана му.
— Вече съм те докосвала. Наистина трябва да поработиш върху егото си. Забелязала съм, че нямаш никаква самоувереност, когато край теб има жени. Това е много тъжно… но…
— … но какво? — попита той като търкаше брадата си в бузата й.
— Въпреки това си сладък — прошепна тя, после леко го ухапа по ухото.
Той изстена.
— Ще ти дам да разбереш колко съм сладък.
Наклони главата й назад и я целуна страстно и настойчиво. Целувката бе гореща, дива, изключително възбуждаща.
После стана още по-хубаво. Тео се сети за израза „като пластелин в ръцете му“, защото Мишел се притисна към него и му позволи да я лиши от всяка логична мисъл.
Целувката продължаваше още и още, усещането бе толкова прекрасно, че Мишел се опита да се притисне още по-силно към него. Не искаше той да спре да я докосва. Той галеше ръцете й, гърба й, врата й, омагьосваше я с ръцете си и единственото, което тя можеше да си мисли, бе:
— Недей.
Каза го на глас секунда след като той я пусна от прегръдката си.
И двамата трепереха.
— Недей какво? — прошепна той дрезгаво.
Беше задъхан. Тя бе доволна, защото знаеше, че тя е причината за мъките му, но после осъзна, че е в същото положение.
— Недей какво? — повтори той, после се наведе и я целуна отново. Лека, нежна милувка, която я остави тръпнеща за още.
— Не знам.
— Положението се изплъзва от ръцете ни.
Челото й се притискаше към гърдите му. Тя удари глава в брадата му, когато кимна.
— И като говорим за ръце…
— Да?
Той я целуна по главата.
