От милост

— Май трябва да дръпнеш твоите.

— Какво?

— Твоите ръце.

Тя ахна.

— О, боже!

Трябваха й поне пет секунди да отдели ръцете си от дънките му. Лицето й гореше, когато се обърна и излезе от стаята. Чу смеха му, докато се качваше по стълбите.

Тя грабна халата си, влезе в банята и свали бързо всичките си дрехи. Пусна душа докрай, стъпи във ваната и едва не скъса завесата, докато я дърпаше.

— Причина номер едно — прошепна си. — Той ще разбие сърцето ми.

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

Беше седем без петнайсет, когато Тео и Мишел пристигнаха в „Лебедът“. Барът вече бе пълен. Стари камиони и ръждясали пикапи с багажници за пушки и стикери по броните изпълваха паркинга. Предпочитам да съм за риба явно бе най-популярният девиз, но погледът на Тео бе привлечен от друг надпис, който се състоеше само от една дума — Гатор-пласт, изписана с ярки флуоресцентни букви. Като я загледа по-отблизо, Тео забеляза картинка на превързан алигатор. Не можа да разбере какъв е замисълът.

Тео забеляза, че на паркинга няма нито една нова кола. Ако досега се бе съмнявал, че това е беден район, сега около него бе пълно с доказателства. Някои от пикапите изглеждаха така, сякаш ги бяха извадили от автоморгата. Но Тео бе научил поне едно нещо от престоя си в Боуън — хората се справяха с това, което имаха.

— За какво мислиш? — го попита Мишел, докато заобикаляха един очукан стар микробус.

— Колко трудно се свързват двата края по тези места — отвърна той. — Но знаеш ли какво? Не съм чул никой да се оплаква.

— Няма и да чуеш. Твърде горди са.

— Споменах ли колко си красива тази вечер?

— В тази стара дреха?

Старата дреха бе една минирокля на синьо-бели карета с остро деколте и Мишел бе прекарала двайсет минути в размисъл, преди да се реши да я облече. Почти толкова време отдели и на косата си. Беше я пуснала свободно да пада на раменете. Доста се постара, докато й придаде такъв вид, сякаш изобщо не се бе занимавала с нея. После си сложи малко руж, за да подчертае скулите си и червило, и гланц. Когато осъзна, че прекалява с грижите за външността си — беше съблякла и облякла роклята три пъти, и че цялото това суетене е заради Тео, спря веднага.

— Когато някой ти направи комплимент, се очаква да благодариш. Изглеждаш много красива тази вечер — повтори той — в тази стара рокля.

— Присмиваш ми се, нали?

— Аха.

Той я бе излъгал, като й каза, че изглежда красива, но не можеше да формулира с думи как се бе почувствал, когато тя се появи. Хрумна му думата взривоопасна. Би могъл да използва и ослепителна, но се почувства притеснен да произнесе единствената дума, която се въртеше в главата му. Изтънчена.

„Този комплимент би я впечатлил силно“, помисли си той. И какво му ставайте на него? Редеше наум поетични епитети. Това пък откъде му хрумна?

— Грехота е да се присмиваш на някого.

Тео отвори вратата, но преди да й направи път да влезе, се зачете в написаната на ръка табелка на вратата.

— Нищо чудно, че е толкова претъпкано. Тази вечер е „пий колкото бира можеш да изпиеш“.

Мишел се усмихна.

— Тук винаги е „пий колкото бира можеш да изпиеш“, стига да си плащаш всяка халба и да не шофираш след това. Местните го знаят.

— Мирише ми на нещо вкусно. Хайде да хапнем. Боже, само да не е люто.

— Тъй като е сряда, можеш да хапнеш пържен скат и пържени картофи, което несъмнено ще те зарадва.

— Или?

— Пържени картофи и пържен скат.

— Това избирам.

Докато си пробиваха път към бара, разни хора спираха по-често Тео, отколкото нея. Поне дузина мъже и жени искаха да се ръкуват с него или просто да го потупат по рамото и всички те искаха да говорят за футбол.

Единственият човек, който спря Мишел, беше някакъв мъж, който искаше да я пита за хемороидите си.

Баща й бе в далечния край на бара, близо до склада, и си говореше с Конрад Фрилънд и Арти Рийвс. Джейк се мръщеше и кимаше на това, което Конрад разправяше на него и Арти, и не забеляза приближаването на дъщеря си.

Арманд, готвачът, действаше в кухнята, а брат му Майрън обслужваше бара.

— Татко е хванал Майрън да му помага — каза Мишел. — Май ще се откача за известно време.

— Баща ти ни маха.

Когато най-после стигнаха до баща й, той повдигна плота и бързо отиде при Мишел. Тя забеляза, че Арти и Конрад й се мръщят.

— Тео, защо не си налееш една бира и не седнеш на бара, докато аз си кажа две-три думи насаме с дъщеря ми.

Изражението на Джейк подсказа на Мишел, че е направила нещо, което той не одобрява. Последва го в склада и попита:

— Нещо не е наред ли, татко?

— Той ще си замине, Майк, това не е наред. Говорихме си с момчетата и решихме, че това просто не трябва да се случи. Този град има нужда от Тео Бюканън. Не може да не си разбрала това. Повечето хора са дошли тази вечер специално за да си поговорят с него.

— Искат безплатни правни съвети ли?

— Някои от тях — призна Джейк. — А и тази работа със захарната фабрика, пък и футболният сезон започва скоро.

— Татко, какво очакваш да направя? Този човек живее в Бостън. Той не може да пътува напред- назад.

— Разбира се, че не може. — Той се подсмихна на глупавата идея да се лети до Бостън и обратно до Боуън.

— Тогава какво?

— Мислим, че можеш да го накараш да промени решението си, ако се постараеш.

— Как? — попита тя.

Раздразнена, сложи ръце на кръста си и зачака. Знаеше, че престъпният мозък на баща й работеше и бе сигурна, че каквото и предложение да бе измислил той, то несъмнено щеше бъде нестандартно. Подготви се да чуе идеята му.

— Бъди по-гостоприемна.

— Какво значи това?

— Двамата с Конрад измислихме добър план и Арти смята, че може и да има успех. Тео споменал пред Конрад, че ти си искала той да отседне при мен.

— Точно така.

— На това гостоприемство ли му викаш, Майк?

Тя не разбра как стана, но пак се бе озовала в позиция да се оправдава.