— Не си падам по ранното ставане.
— Не правиш ли повечето операции рано сутрин?
— Да, но пациентите ми са вече под упойка и не се интересуват в какво настроение съм. Ти добре ли спа? — попита тя, като съзнателно смени темата.
— Да. А ти?
— Да. Беше голямо облекчение, че телефонът не ме будеше. Твоят приятел Ноа обади ли се вече?
— Не още.
— Той ще трябва да дойде дотук, за да му дадем ключ за клиниката. Ще трябва да го изчакаме.
— Ноа няма да се нуждае от ключ.
— А как ще влезе?
— Ще си отключи с шперц, не се тревожи. Няма да счупи нищо. Гордее се с това, че е бърз и тих.
— Имате ли уговорка да се срещнете някъде в уречен час?
— Не. Но това не ме притеснява. Ноа ще ме намери. Какво си планирала за днес?
— След като не искаш да започвам с разчистването в клиниката, преди Ноа да е огледал, днес съм свободна. Със сигурност трябва да се обадя на доктор Робинсън и да науча за трудните му пациенти — каза тя. — И единственото друго нещо, което трябва да направя, е да те завлека на тренировката по футбол в три часа. Ти обеща на господин Фрилънд да се отбиеш, а тъй като аз съм лекар на отбора — използвам това определение в доста широк смисъл, — трябва да присъствам на тренировката.
— Нуждаят се от лекар на тренировките? — попита той ухилен.
— О, да — кимна тя. — Момчетата доста често се контузват, когато се блъскат, независимо че носят шлемове и наколенки. Миналата седмица имаше едно извадено рамо, а преди два дни — едно доста лошо изкълчено коляно. Момчетата са ужасни, но не споменавай на никого, че съм го казала. Като говорим за господин Фрилънд, той ти написа една цифра на онзи лист хартия. Погледна ли я и беше ли впечатлен, както той очакваше?
— Да, прочетох цифрата. Не мога да кажа, че бях впечатлен.
— Значи си бил развеселен?
Той кимна.
— Печеля за една седмица повече, отколкото той ми предложи като годишна заплата.
— Хората по тези места не са богати.
— Разбирам.
— Освен това съм сигурна, че той е предположил, че ще изкарваш пари и като работиш като адвокат.
— Аха.
— Ще си облечеш ли костюма, преди да отидем във фабриката?
— Какво им има на тези ми дрехи?
— Дънките. Подходящи ли са, когато се каниш да сплашваш някого?
— Няма значение с какво си облечен. Важно е държането. Кога ще си готова да тръгваме?
— Дай ми десет минути.
Тя натрупа чашите и чиниите в мивката и бързо се качи горе да смени блузата си с не толкова разголена. Междувременно Тео си приготви книжата.
Докато изкарваше колата, Тео каза:
— Искам първо да се отбием в магазина „Секънд енд Виктор“. Знам, че е в Сейнт Клеър, но ще трябва да ме упътиш.
— Лесно е. Точно зад „Макдоналдс“.
— Добре. Тъкмо ще си купя едни картофки, за да издържа до обяда.
— Кръвта ти сигурно е гъста като сироп.
— Не, не е. Имам нисък холестерол и достатъчно от важните съставки.
Мишел го насочваше по улиците на Сейнт Клеър.
— Тук завий наляво. Защо ще ходиш точно в този магазин?
— Ще купувам ограда. А, ето го. Той спря на паркинга, но остави двигателя запален и слезе. — Вече се обадих да поръчам това, което ми трябва, така че няма да се бавя. Само трябва да платя — каза той и затвори вратата.
Мишел изчака в колата, където климатикът работеше и бе приятно прохладно. Навън бе горещо и задушно, в прогнозата за времето бяха дали осемдесет процента вероятност за гръмотевична буря следобед. Вдигна косата си и повя на врата си. Още не бе свикнала с влажния климат в Боуън. Нито със забавеното темпо на живот. Беше свикнала вечно да търчи, а сега трябваше отново да свиква да не бърза.
Тео се върна след десет минути. Мишел умираше от любопитство защо е решил да купува ограда, но нямаше намерение да задава въпроси. Ако той искаше да й каже, щеше да й каже, когато реши.
Издържа, докато Тео паркира колата пред банката в Сейнт Клеър, която бе точно на три пресечки от магазина.
— Ограда ли купи?
— Аха.
— Каква по-точно?
Той преглеждаше купчината листи, които бе пъхнал между седалките.
— От стомана. — Издърпа два листа, на които имаше официални на вид документи, слезе от колата и я заобиколи, за да й отвори вратата.
— Тя е ужасно скъпа.
— Струва си.
— И?
— И какво?
— И защо я купи?
— Нещо като утешителна награда. Защото няма да си купя по-голям пистолет.
Той знаеше, че тя не разбира нищо. Мишел се беше качила в колата, когато малкият Джон-Патрик му бе казал за рождения си ден.
— И в Бостън продават огради.
— Така е.
Изведнъж й просветна.
— Това има ли нещо общо с Лоис?
— Лоис коя?
Мишел се предаде.
— Няма да ми кажеш, така ли?
— Точно така. Аз съм силен и мълчалив мъж.
— Мразя силните и мълчаливи мъже. Те най-често страдат от инфаркти.
Той отвори вратата широко.
— Скъпа, никога ли не мислиш за нещо друго, освен за медицина?
Само ако знаеше. Откакто той бе дошъл, единственото нещо, за което тя успяваше да мисли, бе, че иска да спи с него. Но нямаше да му го признае.
— Разбира се, че мисля и за други неща. Искаш ли да знаеш какво си мисля в момента?
— Пак ли се разболяваш?
Тя се засмя.
— Кога съм се разболявала?
Тео тръгна към охраната, после спря, за да направи път на Мишел да влезе първа. Знаеше, че пистолетът му ще задейства алармата. Показа служебната си карта на възрастния пазач и изчака. Постави кобура с пистолета и документите в специалното чекмедже.
Пазачът махна на Тео да влезе.
— Как мога да ви помогна, господин полицай?
Тео не го поправи.
— Имам уговорена среща с управителя на банката. Може ли да ме упътите къде е кабинетът му?
