Пазачът кимна енергично.
— Разбира се. Господин Уолбаш е в дъното. Ще го видите на бюрото му зад стъклената стена.
— Благодаря.
Тео настигна Мишел, посочи един стол във фоайето пред кабинета на управителя и каза:
— Най-добре изчакай тук. Може да ми се наложи да използвам една мръсна дума там вътре.
— И коя ще бъде тя?
Той се наведе до ухото й и прошепна:
— Одит6.
— Извинете, госпожо, вие не сте ли момичето на Големия Джейк? — Пазачът бързаше към Мишел.
Тя прошепна на Тео:
— Успех! — И се обърна към възрастния мъж: — Да, аз съм.
— Значи вие сте докторката, нали?
Той се представи и стисна ръката й.
— Чух какво е станало в клиниката. Жена ми Алис и аз тъкмо си казвахме колко е хубаво, че момичето на Джейк вече ще се грижи за нас. И двамата имаме нужда от добър лекар. Алис има проблем с артрита и мазолите. Не може да обуе неделните си обувки, толкова я боли. А на мен ми има нещо на рамото. Някои дни изобщо не мога да вдигам дясната си ръка. Кога смятате да започнете да приемате пациенти?
— Надявам се, след две три седмици.
— Можем да изчакаме дотогава — каза той. — Толкова дълго сме търпели болежките си. Тази работа ме отвлича да не мисля за болести. Замествам редовния пазач два дни в седмицата. Може да се каже, че работя колкото един банкер. — Той се засмя на собствената си шега, после каза: — Вижте това. Господин Уолбаш има вид, сякаш ще получи удар. Лицето му е червено като домат и се поти като прасе. Определено не му харесва това, което му казва полицаят.
Мишел се съгласи. Уолбаш изглеждаше зле. Той прелистваше документите, които Тео бе поставил на бюрото му, после вдигна глава, колкото да хвърли един войнствен поглед на Тео.
Мишел не виждаше лицето на Тео, защото той бе с гръб към нея, но каквото и да казваше, докато стоеше надвесен над бюрото, очевидно произвеждаше силен ефект върху Уолбаш. Управителят на банката протегна и двете си ръце, все едно го ограбват, и кимна решително.
Мишел предположи защо. Тео явно бе използвал вълшебната дума.
Той не стоя в кабинета на управителя твърде дълго и не се ръкува с него на излизане. Уолбаш бе зает да попива потта от челото си. Тео спря на прага и това, което каза на сбогуване, накара Уолбаш внезапно да пребледнее.
Изражението на Тео бе яростно, докато пресичаше фоайето и се доближи до Мишел. Той забеляза, че тя го гледа, намигна й, после я хвана за ръка, кимна на пазача и пое към изхода, като почти влачеше Мишел след себе си.
Тя изчака да стигнат до колата, за да разбере какво се бе случило.
— Е?
— Уолбаш не се зарадва, но ще сътрудничи. Всъщност не му оставих избор — добави той с тон, който я впечатли.
— Сега какво?
— Още една спирка и после можем да обядваме. Кажи ми как да стигна до захарната фабрика.
Тя му обясни, после попита какво точно е направил в банката.
— Уолбаш имаше вид, сякаш ще припадне.
— Братята Карсън използват услугите на тази банка от създаването на фирмата си. Те са едни от най- големите вложители и това би трябвало да ти подскаже какви добри доходи си докарват тези кучи синове. Уолбаш и Гари Карсън са приятели. Според Уолбаш той е наистина чудесен човек.
— Ами брат му?
— Джим Карсън бил по-избухлив. Мисля, че Уолбаш малко се страхува от него. Джим е този, който е отишъл в болницата и е уволнил Даръл. Нарочно действат по този начин, защото така постигат целите си.
— Като доброто ченге и лошото ченге.
— По-скоро лошото и по-лошото. Знаеш ли, мога да се справя с някакъв дребен хитрец, който действа като невестулка по всяко време. Ако имам късмет днес и двамата братя ще бъдат във фабриката, и ще ги видя как изпълняват коронния си номер.
— Но каква бе целта на посещението ти в банката?
— Замразих сметките им.
Тя избухна в смях.
— Това не може да е законно.
— Разбира се, че е. Всички документи са при Уолбаш, подписани и заверени. Той трябва да ми сътрудничи, иначе ще му закова…
Тео се спря навреме. Мишел завърши изречението вместо него.
— … гърба за стената.
— Да.
— Защо постоянно си гледаш часовника?
— Времето е най-важно. Срещата ми с Гари Карсън е в дванайсет и трийсет.
— Уговорил си, си среща.
— Естествено.
— Каза ли му по какъв повод искаш да се срещнете?
— И да разваля изненадата? Разбира се, че не му казах истината. Казах на секретарката му, че искам да правя някакъв бизнес с фабриката.
— Завий наляво на следващата пресечка. И карай направо около четири километра, фабриката е извън града — добави тя. — Значи Карсън си мисли, че е спечелил нов клиент?
— Точно така.
— Уолбаш сигурно ще му се обади и ще му каже за посещението ти.
— Ще му се обади точно в един часа и нито минута по-рано, иначе ще изпратя одитори да разпердушинят банката, преди да е мигнал. Ще чака.
— Наистина ли можеш да го направиш?
Той не й отговори. Тя изучава профила му няколко минути, после каза:
— Когато искаш нещо, не позволяваш нищо да ти попречи, нали?
— Точно така, не позволявам. Може би ще искаш да запомниш това.
— И винаги печелиш?
Той я погледна.
— Как мислиш?
Съвсем неусетно бе сменил темата. И двамата знаеха, че сега говорят за това, как той щеше да постигне своето по отношение на нея. После Мишел си спомни какво й беше казал, преди още да разопакова багажа си предната вечер. Че няма да се налага да ходи в нейното легло. Че тя сама ще отиде при него. „Когато адът замръзне“, помисли си тя. Обърна глава и се загледа през прозореца. После й хрумна още нещо и попита:
— Ами заплатите? Ако си замразил сметките им в банката, как ще плащат заплати?
— Съдът ще възложи на някого да пише чековете.
— Ами ако братята затворят фабриката просто от злоба?
— Печелят твърде много пари, за да я затворят, а и аз няма да им позволя.
— Можеш ли да го направиш?
— Разбира се. Ако не ми сътрудничат, когато приключа с тях, работниците ще са собственици на фабриката.
Тео видя фабриката в далечината. Облаци пушек изригваха от комините, извисяващи се над двете огромни бетонни сгради.
Колкото повече се приближаваха, толкова по-мрачно изглеждаше мястото. Мръсна сива фасада, мръсни прозорци, но като цяло сградата не беше в лошо състояние. Тео спря на чакълестия паркинг, слезе и се
