— Точно така.
— След като Ноа огледа клиниката и ни каже какво мисли, ще сравниш картоните с имената от списъка, за да провериш дали някой картон липсва.
— Стига списъкът да е оцелял.
Тео кимна.
— Мисля също така, че трябва да се обадиш на Робинсън и да го попиташ дали е имал някакви по- трудни пациенти. Знаеш как да попиташ.
— Да, добре. Сигурно си пази и копие от списъка на пациентите, в случай че ни потрябва.
Той забеляза, че тя разтрива врата си.
— Главоболие ли имаш?
— Леко.
— Май бих могъл да ти помогна.
Той стана и се премести на дивана до нея. Постави една възглавница на пода между краката си и й каза да седне там, за да разтрие врата й.
Предложението бе неустоимо. Тя се настани между коленете му и опъна крака. Той постави ръце на раменете й, но бързо ги дръпна.
— Свали си халата.
Тя разкопча копчетата, развърза колана и изхлузи халата.
— Сега си свали и горнището на пижамата.
— Добър опит.
Той се ухили.
— Добре, тогава разкопчей горните копчета.
Тя разкопча три копчета, за да може той да стигне до кожата й. Прекалено късно осъзна какво прави. Големите му топли ръце докосваха голата й кожа и — о, боже! — бе много приятно.
— Кожата ти е мека.
Тя затвори очи. Трябваше да го накара да спре. Колко безразсъдно бе това! Тео бе причината да се чувства толкова напрегната, а сега положението ставаше още по-нетърпимо. Да, определено трябваше да го накара да спре. Вместо това наведе глава настрани, за да може да разтрие схванатия й врат.
— Знаеш ли какво си помислих, когато те видях за пръв път?
— Че съм неустоима? — подразни го тя. — Толкова неустоима, че трябваше да повърнеш отгоре ми.
— Никога няма да спреш да ми напомняш това, нали?
— Вероятно не.
— Не бях на себе си от болка — напомни й той. — Но не за това ти говорех. След операцията, когато дойде в стаята ми и започна да ми разказваш за Боуън, за клиниката и хората, които живеят тук… знаеш ли какво си помислих?
— Че искаш да спра да говоря, за да можеш да поспиш?
Той дръпна леко косата й.
— Говоря ти сериозно. Искам да ти кажа защо всъщност дойдох в Боуън.
Тонът на гласа му й подсказа, че не се шегува.
— Извинявай. Какво си мислеше?
— Че искам това, което ти имаш.
— Нима?
— Видях нещо вътре в теб, нещо което и аз имах, когато започвах живота си, но което съм загубил някъде през годините. Това не ме беше притеснявало, докато не срещнах теб. Ти ме накара да поискам отново да го намеря… ако е възможно.
— И какво е то?
— Страст.
Тя не разбра.
— Страст към работата?
— Страст да промениш нещо.
Мишел замълча за момент.
— Не искам да променям света, Тео. Само се надявам да знача нещо в малкото ъгълче, в което живея. — Мишел застана на колене и се обърна към него. — Ти не мислиш ли, че значиш нещо? — попита тя удивена.
— Да, разбира се, че знача нещо — каза той съвсем делово. — Просто съм загубил ентусиазма си за работа. Не съм сигурен какво не ми е наред. Мъжете, които изпращам в затвора… те са като гризачи. Затваряме един, на негово място се появяват трима. Това е потискащо.
— Мисля, че си прегорял. Работил си твърде много след смъртта на жена си. Не си, си оставил време за развлечения.
— Откъде знаеш?
— Ти ми каза, че обичаш да майсториш нещо с ръцете си, но каза също, че не си имал време за хобито си през последните четири години. С други думи след смъртта на жена си.
Тя усети, че той иска да я прекъсне, така че бързо добави:
— Същото се отнася и за риболова. Каза ми, че навремето често си ходел за риба, но думите ти прозвучаха така, сякаш това е било в някакъв минал живот. Достатъчно дълго си се наказвал, Тео. Трябва да се освободиш.
Инстинктивната му реакция бе да й каже, че не е дошъл в Боуън на психоанализа и че иска тя да го остави на мира. Беше уцелила прекалено близо до болното място… но всъщност му беше казала нещо, което той вече знаеше. През последните четири години той бързаше с всички сили, само и само да не му остане време да мисли за това, че не бе успял да спаси жена си. Вината го измъчваше от толкова време. Беше го лишила от енергия, от ентусиазъм, от страст.
— Имаш нужда да се отпуснеш и една две седмици да се носиш по течението.
— Това предписание на лекаря ли е?
— Да. Ще се почувстваш съживен. Обещавам ти.
Тя се тревожеше за него. Виждаше го в очите й. Боже, колко бе сладка. И какво щеше да прави той? Започваше да я харесва много повече, отколкото бе очаквал.
— И ако решиш да се върнеш в Бостън, ще гледаш на живота по съвсем нов начин.
—
— Имах предвид, когато се върнеш — поправи се тя.
В интерес на истината не искаше да мисли за Бостън или работата си, или бъдещето, или каквото и да било друго и това бе съвсем нетипично за него. Той обичаше да планира всичко, открай време бе такъв, а сега не искаше да прави никакви планове. Искаше да прави точно това, което му предлагаше Мишел. Да се отпусне по течението.
— Странно — каза той.
— Кое?
— Ти… аз. Сякаш съдбата ни събра.
Тя се усмихна.
— Ти си пълен с противоречия, Тео. Адвокат с романтична душа. Кой би повярвал, че това е възможно?
Тео реши да разсее напрежението. Беше толкова лесно и забавно да дразни Мишел, а и тя не оставаше назад. Харесваше му да я смущава. Важната докторка лесно се изчервяваше.
— Знаеш ли какво още си помислих, когато те видях? — попита той със закачлива усмивка.
— Не, какво? — попита тя подозрително.
— Че си секси. Много секси.
— О! — Прозвуча като въздишка.
— Какво „О!“?
— Заради торбестия зелен гащеризон, нали? Униформата на хирурзите е много възбуждаща.
